Вечната нощ [bg]

На пейка в центъра на помещението лежаха сгънат нов сив гащеризон и бели памучни бикини. Нора се облече и я поведоха през карантинната зона към портите. Над главата й капеше вода от ръждива желязна арка с думата „СВОБОДА“. Пристигнаха две коли. Нора седна отзад в първата, а във втората не се качи никой.

Преграда от здрава прозрачна пластмаса отделяше пътницата от шофьора. Шофьор беше жена, малко над двадесетина годишна, облечена в мъжки шофьорски костюм и кепе. Под него се вижда­ше гладко обръснат тил и Нора заключи, че жената е гологлава и следователно - може би обитателка на лагера. Ала розовината на плътта по врата й и здравият цвят на ръцете й накара Нора да се усъмни, че е обикновен източник на кръв.

Нора пак се извъртя и загледа втората кола, както правеше час по час откакто тръгнаха от лагера. Не можеше да е сигурна за­ради отблясъка на фаровете, но нещо в стойката на шофьора я караше да мисли, че е вампир. Вероятно това беше подкрепление, в случай че опита да избяга. Вратите на колата при нея бяха със свалени дръжки и бутони за стъклото и заключването.

Очакваше да пътуват дълго, но само на две-три мили от лагера колата се отклони от шосето и влезе през портал. В край на дълга, виеща се алея за коли от мъглата се провиждаше къща - по-голя­ма от повечето къщи, които Нора беше виждала. Приличаше на европейско имение сред покрайнините на Ню Йорк. Почти всич­ки прозорци грееха празнично в топла жълта светлина.

Колата спря. Шофьорката остана зад волана, а от къщата изле­зе иконом с два чадъра - с единия пазеше себе си. Отвори вратата откъм Нора и с втория чадър я опази от мръсния дъжд, докато вървяха по хлъзгавите мраморни стъпала. Вътре икономът оста­ви чадърите, дръпна от една полица чиста бяла кърпа, коленичи и избърса калните крака на Нора.

- Насам, доктор Мартинес - рече той. Нора го последва през просторното фоайе, а босите й нозе стъпваха безшумно по студе­ния под. Ярко осветени стаи, подово отопление, приятен мирис на политура за мебели. Всичко беше толкова цивилизовано, тол­кова човешко. С други думи, толкова приличаше на сън. Лагерът и този дом се различаваха като пепел и сатен.

Икономът отвори двукрила врата и разкри разкошна трапеза­рия, където в единия ъгъл на дълга маса беше сервирано за двама. Съдовете бяха със златни ръбчета, в средата се мъдреше малък герб. Чашите бяха кристални, обаче приборите бяха от неръжда­ема стомана вместо от сребро. Като че ли в цялата къща това беше единствената отстъпка пред действителността на управлявания от вампирите свят.