Знакът на пламъка

Училището — триетажна постройка от мръснокафяви тухли — беше построено през 1910 г. Електрическата, водопроводната и отоплителната му системи бяха вече толкова износени, че скъпият ремонт не беше по силите на местната епархия и тя трябваше да го продаде и да прехвърли учениците-католици от района в и без това пренаселеното училище „Сейнт Ендрю“ на две мили оттук. Родителите, които бяха учили в „Сейнт Томас Мор“ и бяха пратили после децата си в него, недоволстваха, но както казваше епископът в писмо, прочетено от пастора по време на неделната служба — Църквата изпитва сериозни финансови затруднения. За съжаление трябваше да се правят жертви не само тук, но почти във всички епархии в страната. Вярващите и даренията намаляваха.

В осем часа вечерта три коли спряха на паркинга край училището. Бяха огромни черни американски лимузини, всяка с жълт надпис „S&F — недвижими имоти“ отстрани. От всяка кола излязоха по двама мъже и се поздравиха с кимване. Всички бяха под или малко над четиридесетте и носеха тъмни костюми. Петимата бяха с папки, а шестият — с обемисто метално куфарче. Те погледнаха някога оживената сграда и закованите с шперплат прозорци.

— Жалко — каза един от мъжете.

— Нищо не е вечно — отвърна друг.

— Нищо ли?

— Поне от земните неща.

— Точно така — каза третият мъж.

— Ясно какъв е изводът — каза четвъртият.

— Нужни са дарения — кимна петият.

— Донесе ли ключа — попита шестият с куфарчето.

Първият потупа джоба на сакото си.

Те приближиха входа, изчакаха първият да отключи и влязоха през скърцащата врата, като постепенно привикваха с тъмнината, миризмата на прах и плесен.

Първият затвори вратата и отново я заключи. Стана още по-тъмно. Гласът му проехтя в опустялата сграда:

— Предполагам, че стаята няма значение.

— По-добре на втория етаж — каза мъжът с куфарчето. — За да не ни подслушат през прозореца. В някои от тях забелязах процепи.

— Съгласен. Въпреки това проверете и този етаж — обади се вторият мъж.

— Разбира се — съгласи се първият.

Четирима огледаха класните стаи, стаите за почивка, склада и различните шкафове, петият провери задната врата, а шестият — мазето. Чак тогава се изкачиха по скърцащата стълба.

През цялото време първият мъж имаше усещането, че се вмъкват неканени в обител, попивала повече от осемдесет години в стените си буен детски смях, че наоколо сякаш витаят… как да се изрази… духове, чието единствено желание е да ги оставят да се наиграят тук през тяхното последно лято. Сантименталност, помисли си той, но с професия като неговата, изискваща много често цинизъм, можеше да си позволи няколко секунди сантименталност. Той беше онзи среден на ръст и тегло, незабележим хамелеон, който проследи Тес предния ден до летището „Ла Гуардия“.