Сътворението

Внезапно зелените лаврови клони пред мен се разтвориха. Видях зурла. Разкривени бивници. Замръзнах с копие в ръка, неспособен да помръдна, а огромното четинесто тяло се измъкна изпод лавровия плет.

Глиганът ме подуши. Отстъпи. В този миг самият звяр бе не по-малко изплашен от мен. После изведнъж някак особено се извъртя, сякаш реши да ме заобиколи, и описвайки дъга, се спусна към мен.

Полетях високо във въздуха. Още преди да падна обратно на земята, установих, че в гърдите ми няма капчица въздух.

Помислих, че съм умрял, но после открих, че макар да не мога да дишам, мога да чувам — чух как глиганът издаде звук, подобен на човешки вик, и тъкмо тогава копието на Ксеркс се заби дълбоко във врата на животното. Най-сетне поех глътка въздух и видях как окърваве-ният глиган се завлече до лавровия плет, където се препъна, падна и умря.

Всички се спуснаха към Ксеркс, за да го поздравят. На мен никой не обърна ни най-малко внимание. За щастие не бях ранен. Всъщност никой не ме забеляза освен Ксеркс.

— Надявам се, че си добре — каза той. Бе застанал пред мен, гледаше ме и се усмихваше.

Аз също го гледах отдолу.

— Ти ми спаси живота.

— Знам — отвърна той лаконично.

В такъв миг човек има нужда да каже много неща, но не може да ги изрази, тьй че и двамата предпочетохме да замълчим. А и по-късно никой от нас не спомена и дума за този епизод.

През годините неведнъж съм имал възможност да забележа, че когато някой спаси живота на друг, той често изпитва чувство за собственост към спасения. С нищо друго не мога да си обясня факта, че Ксеркс ме избра за свой най-добър приятел. Скоро след нашето горско приключение по негово настояване се преместих в къщата на принцовете.

Продължих да ходя при Лаида, но вече не живеех с нея. Тя беше много щастлива, че съм близо до Ксеркс — поне така твърдеше. Години по-късно ми призна, че приятелството ни я е тревожело: „Тогава всички мислеха, че Артобазан ще наследи Дарий. Ако беше станало така, щяха да убият Ксеркс заедно с всичките му приятели.“ Дори и да съм съзнавал опасността, не ми е останал никакъв спомен за нея. Беше вълнуващо да имаш другар като Ксеркс. Всичко му се удаваше. Беше отличен ездач. Служеше си изкусно с всички видове оръжие. Макар па не проявяваше особен интерес към уроците на магите, можеше да чете доста добре. Струва ми се, че не се научи да пише.

Всяка година, по реда на годишните времена, следвахме Великия цар от Суза в Екбатана във Вавилон и обратно в Суза. Двамата с Ксеркс предпочитахме Вавилон пред другите столици. Че кой млад човек не го предпочита? Докато бяхме ученици, целият ни живот се управляваше от офицери, маги и евнуси. При това дворът си бе двор независимо в кой град се намира, което важеше и за дворцовото училище. Нямахме повече свобода от робите, които работят в сребърните мини на дядо ми. И все пак във Вавилон усещахме, че извън строгите ограничения на Дариевия двор съществува един прекрасен живот. Изпълнени с копнеж, ние — Ксеркс, Мардоний и аз — се питахме какво ли би било, ако посетим града, когато дворът не е във Вавилон. Когато станахме двадесетгодишни, желанието ни се сбъдна.