Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
— В такъв случай искам до края на моето назначение да си наема стая в града.
— Както желаете. Надявам се обаче, че ще промените решението си, Дамарис ще се натъжи много. Присъствието ви й действа добре, откакто сте при нас, тя се държи много по-нормално.
Макар и да не споделях напълно начина му на изразяване, разделихме се дружелюбно. В главата ми се заблъскаха множество въпроси. И когато късно през нощта на вратата се почука, аз не се обърнах на другата страна и не затворих очи, както изисква приличието, а станах от леглото, облякох на тъмно работната си дреха, обух меки пантофи и по стълбището за прислугата се отправих направо към залата. Рос ме очакваше пред входа на слабо осветената зимна градина и ме похвали, че съм взела със себе си хартия и перо. Влязохме вътре и той пусна резето на вратата, след което запали още една висяща лампа. Щорите, които лятно време предпазваха растенията от слънцето, бяха вече спуснати.
— Ситуацията може и да ви се стори малко драматична, но си мисля, че не си струва да привличаме вниманието на околните — забеляза той и тръгна напред с високо вдигната лампа. Не след дълго пред очите ни заискриха съкровищата от колекцията Калхън.
Почувствах се сякаш извън времето в тази омагьосана нощ. Тишина, тежък, благоуханен въздух, бели тропически цветя, надничащи иззад зелените листа, сиянието на скъпоценните накити, обковани в злато и сребро, и отново тази смазваща тишина, бременна с очакването на непознатото и несъществуващото. Вглъбени в нашата работа, ние съвсем нарядко разменяхме по някоя дума, и то съвсем тихо. Ръцете на Рос Калхън бяха издължени и тесни, ръце на хирург или художник. И до днес, щом притворя очи, пред вътрешния ми взор преминават тези ръце, които докосват, галят любимите предмети нежно и сръчно, сякаш са живи същества.
Свършихме малко преди зазоряване; бяхме открили около дванадесет съмнителни експоната. Рос премахна всякакви следи от работата ни и прибра моите записки. Промъкнахме се по стаите си преди ставането на слугите.
Опасявах се, че Дамарис може да ме е търсила през нощта и да е открила отсъствието ми, но в поведението й по късно през деня не долових промени и тя не ме попита за нищо. Стигнах до заключението, че този път е прекарала безметежна нощ.
В последно време Дамарис наистина се чувстваше по-добре, в това отношение баща й бе прав. Изчезнаха депресиите й, редуващи се с трескаво еуфорично веселие, стана някак по-уравновесена и заедно с това по-ведра. Дори прояви слаб интерес към подготовката на дебюта си. Въпреки това обаче не ме канеше на тавана, за да търсим стари дантели, както бе предвидено. Понякога тя се ровеше сама във вещите на майка си, след което по правило на лицето й бе изписана уплахата, която познавах от по-рано. Един ден ми показа дантелата, която си бе избрала, и ме помоли да я реставрираме заедно. Тя представляваше лента, широка около пет инча. По нея фината бродерия от конци се редуваше с плътни плоски бодове. Приличаше извънредно много на дантелата от портрета и с радост се заех да я обновя. Портретът също беше почистен, сложиха го в рамка и го закачиха на стената. Една вечер, докато се хранехме, Рос обяви своето намерение част от колекцията да се изложи на празненството по повод на дебюта. Всички до един онемяхме при тези думи. Запитах се какво ли се крие зад неговото решение, а Дамарис и леля й буквално засияха.
Балната рокля на моята приятелка напредваше бързо и няколко дни по-късно мисис О’Шонеси я донесе за проба. Кройката подхождаше чудесно на старинното излъчване на Дамарис; нито следа от разминаването между външния й вид и нейния останал гардероб.
След пробата тя бе бледа и изтощена, но си личеше, че е доволна. Марина също си поръча рокля, но никой не биваше да я вижда. Що се отнася до мен, Дамарис тактично ме подпита дали нямам нужда от известна помощ, но аз отказах. Заплатата ми позволяваше вече да си поръчам нещо при мисис О’Шонеси.
Тя бе дребна, пъргава и решителна жена с разумни възгледи за живота. Не й бе необходимо много време, за да схване, че пред нея не стои някоя от онези бездейни жени, които, както тя се изрази, „са в състояние да дадат цяло състояние за дрешки и дрънкулки, понеже няма нищо друго, с което да запълнят празните си главици“. За щастие, по онова време бе нещо обичайно една жена да има още една деколтирана горна част като добавка към най-хубавата си рокля. Аз също си бях отделила няколко метра от тъмнолилавата коприна за тази цел. Открих и няколко парчета стара дантела, от които можех да си направя гарнитура. Горната част, ушита от мисис О’Шонеси бе с толкова предизвикателно деколте, че едва се познах в огледалото. Не бях недоволна от това нейно решение.