Пробудена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Пробудена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Зейдист, бивш кръвен роб, носи белезите на минало, изпълнено със страдания и унижения. Прочут с неукротимата си ярост и злокобни дела, той буди страх както у хората, така и у вампирите. Гневът е единственият му спътник, а ужасът — неговата стихия. До момента, в който спасява една красива жена от смъртоносното Общество на лесърите.
Бела е мигновено запленена от кипящата сила на Зейдист. Но докато страстта им един към друг нараства, жаждата за отмъщение на Зейдист над мъчителите на Бела го довежда до ръба на лудостта. Сега Бела трябва да помогне на своя любим да излекува раните от своето изтерзано минало и да намери бъдеще с нея…
безсилие.
— Защо? Защо не ме желаеш? — той не отговори и тя продължи: —Аз съм красива.
— Само за другите — думите се изплъзнаха от устата му, преди да
успее да ги спре.
Тя спря да диша — сякаш я бе стиснал за гърлото. После погледът й
се плъзна по корема и гърдите му и се спря на лицето му. В очите й все
още блестяха сълзи, но сега те горяха от гняв.
Господарката стана от «леглото» и го загледа втренчено. После го
зашлеви толкова гневно, че сигурно изпита силна болка в дланта. Той
изплю кръвта, събрала се в устата му, и се запита дали не му е избит
някой зъб.
Очите й го пронизваха. Помисли, че със сигурност ще го убие, и го
обзе странно спокойствие. Поне щеше да се сложи край на страданието
му. Смъртта… щеше да бъде за него нещо прекрасно. Освобождение
неочаквано тя му се усмихна, като че ли прочела мислите му. Сякаш бе
влязла в него и ги бе откраднала — така, както си бе присвоила тялото
му.
— Не, няма да те изпратя в Небитието.
Наведе се и целуна едното му зърно, след което го пое в устата си.
Ръката й кръжеше по ребрата му, после го погали по корема.
Езикът й обхождаше плътта му, галеше, застиваше, после пак
отново…
— Започваш да измършавяваш. Трябва да се храниш по-добре.
Ласките се спускаха все по-надолу, тя целуваше и смучеше. И после
всичко се случи бързо. Мехлемът. Възсядането. Отвратителното сливане
на телата им.
Той затвори очи и обърна глава. Тя го зашлеви веднъж… дваж… и
още много пъти. Обаче той отказваше да я погледне, а тя не бе достатъчно
силна, за да обърне лицето му към себе си дори след като го стисна
болезнено за ухото.
Той продължи да отказва да я погледне и риданията й се засилваха, докато накрая станаха така оглушителни, като ударите на плътта й в
бедрата му. Когато свърши, си тръгна бързо, обгърната в облак коприна, и
не след дълго веригите бяха отключени.
Робът се повдигна на лакът и избърса уста. Погледна кръвта по
дланта си, изненадан, че е още червена. Чувстваше се така омърсен, че
нямаше да се изненада, ако имаше ръждивокафяв цвят.
Свлече се от «леглото» все още замаян от стреличките, и се сви в
ъгъла, както винаги. Облегна гръб на стената и притисна колене към
гърдите си, опрял пети в интимните си части.
По някое време по-късно чу борба пред килията си, после вратата
побутна вътре дребна и крехка жена. Тя падна на пода, но когато вратата
се затвори, се хвърли към нея.
— Защо? — извика. — Защо съм наказана?
Робът се изправи. Не знаеше какво да прави. Откакто бе дошъл в
съзнание и откри, че е затворник, не бе виждал друга жена, освен
Господарката. Тази вероятно бе камериерка. Помнеше я отпреди…
Жаждата за кръв се надигна в него, когато долови мириса на тялото
й. След всичко, което му бе сторила Господарката, не можеше да види в
нея някого, от когото ще пие. Обаче тази дребна женица бе нещо
различно. Изведнъж откри, че умира от глад. Тялото му сякаш крещеше
от остра нужда. Тръгна залитайки към нея, без да усеща нищо, воден
единствено от инстинкта.
Тя заблъска по вратата, но после като че ли осъзна, че не е сама.
Като се обърна и видя с кого е заключена, започна да крещи.
Робът бе завладян от жаждата за кръв до такава степен, че
нямаше сетива за нищо друго, обаче се застави да се отдръпне от нея и
да се върне в ъгъла си. Клекна и обгърна с ръце треперещото си голо
тяло. Обърна лице към стената и се опита да диша… И едва не заплака
от мъка за животното, в което го бяха превърнали.
След малко жената вампир спря да вика, а след още известно време
каза:
— Това наистина си ти, нали? Момчето от кухнята. Онова, което
носеше бирата.
Кимна, без да я погледне.
— Чух слухове, че са те довели тук, но… Реших да повярвам на
другите, според които си умрял по време на преобразяването — направи
пауза. — Огромен си. Приличаш на воин. Защо е така?
Той нямаше представа. Дори не знаеше как изглежда. В килията
нямаше огледало.
Тя се приближи предпазливо до него. Той вдигна поглед към нея и
видя, че разглежда татуировките му.
— Господи, какво са ти причинили? — прошепна. — Казват, че с
мъжете, които обитават това място, се случват ужасни неща.
Не отговори. Тя седна до него и го докосна леко по ръката. Той
трепна от допира, но после осъзна, че го успокоява.
— Тук съм, за да те нахраня, нали? Затова ме доведоха — след малко
отдръпна ръката си от крака му и постави китката си в дланта му. —Трябва да пиеш.
И той заплака. Сълзите му бяха предизвикани от щедростта й, от