Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
В този миг действително усещам трепет в корема. Сега наистина ми се ходи на едно място, си казвам, но виждам, че вече е твърде късно. Мъжете се напрягат за последен път, изправят се със заковани в пода пети и ковчегът започва да плува в светлината, сякаш отнасят на гробищата мъртъв кораб.
И аз си казвам: Сега ще усетят миризмата. Сега всички алкаравани ще закрещят.
Разкази
Габриел Гарсия Маркес
Третото примирение
Ето го пак онзи шум. Същият — леден, режещ, отвесен шум, който вече толкова добре познаваше, но който сега му се струваше остър и мъчителен, сякаш за един ден беше отвикнал от него.
Въртеше се, бодлив и глух, в празната му глава. Сякаш някакъв шиш бе щръкнал между четирите стени на черепа му и ставаше все по-голям, извиваше се като спирала, удряше го отвътре и придаваше на неговия ствол от прешлени променливо трептене, съвсем несъзвучно с уверения ритъм на тялото му. Нещо се беше разглобило във физическия му строеж на твърд човек — нещо, което досега бе действувало както трябва, а сега блъскаше главата му отвътре с резки и твърди удари, нанасяни сякаш от костелива ръка, без плът, като ръка на скелет, и го караше да си спомня всички огорчения в живота. Почувствува животинско желание да свие юмруци и да притисне слепоочията си, набраздени от сини артерии, станали морави от силния натиск на безнадеждното му страдание. Искаше му се да попие в дланите на чувствителните си ръце шума, който го пробождаше с острия си, твърд като елмаз връх. Котешка тръпка пробяга по мускулите му, когато си представи, че преследва шума по изтерзаните кътчета на пламналата си, разцепвана от треската глава. Скоро щеше да го настигне. Но не. Шумът имаше хлъзгава, почти неуловима кожа. Само че той възнамеряваше да го настигне с помощта на добре разработена стратегия и с всичката сила на отчаянието си да го смачка веднъж завинаги. Втори път не ще позволи да влезе през ухото му. Нека сега излезе през устата му, през всяка негова пора, през очите му — нека изхвръкнат от орбитите си, докато минава той, нека ослепеят, докато гледат от дъното на своя разкъсан мрак бягащия шум. Не ще му позволи да притиска в стените на черепа му дребните си кристали, ледените си звезди. Такъв беше този шум — безкраен като удрянето на детска глава в стена от бетон. Като всички силни удари на всички твърди неща в природата. Но той няма повече да го измъчва — само да успее да го окръжи, да го изолира. Постепенно да съсича променливите очертания на собствената му сянка. И да го сграбчи. Да го притисне наистина веднъж завинаги, да го блъсне с всичка сила в паважа и яростно да го тъпче, докато се омаломощи съвсем и задъхан, може да каже, че е унищожил един шум, който го е измъчвал, подлудявал и който лети сега захвърлен на земята като ненужна, мъртва вещ.
Само че невъзможно му беше да притисне слепоочията си. Ръцете му се бяха смалили и бяха станали като ръце на джудже — къси, дебели, тлъсти. Опита се да разтърси глава. Разтърси я. Тогава шумът още повече се засили в черепа му, във вкоравения му, уголемен череп, и той усети как земното притегляне започна още по-силно да го дърпа надолу. Тежък и твърд беше този шум. Толкова тежък и твърд, че ако беше го настигнал и унищожил, щеше да има чувството, че е оскубал листенцата на оловено цвете.
И друг път беше го усещал със същата настойчивост. Усети го например в деня, когато умря за първи път. Когато при вида на някакъв труп осъзна, че това е неговият собствен труп. Погледна го и се опипа. Усети се недосегаем, безобемен, несъществуващ. Той наистина беше труп и вече усещаше по младото си и болнаво тяло присъствието на смъртта. В цялата къща атмосферата се беше втвърдила, сякаш сградата беше напълнена с цимент и в този грамаден блок — заедно с вещите, останали от времето, когато я изпълваше въздух — се намираше той, грижливо положен в ковчег от твърд, но прозрачен цимент. Та онзи път в главата му влезе същият шум. Колко далечни и студени усещаше стъпалата си там, в другия край на ковчега, където бяха наредили възглавници, защото ковчегът му беше още прекалено голям и трябваше да го пригодят, да приспособят мъртвото му тяло към новата, последна дреха. Покриха го с бяло и превързаха челюстта му с кърпа. Почувствува се красив — както беше увит в своя саван, — смъртно красив.