Свидетелят от влака

В последното изречение не долових особена гордост и тържество; казах си, че може би щеше да е по-добре да си бях останал при стария пияница в бара.

— Тук не се допускат близки и приятели — обяви жената с фенерчето. Погледнах табелката с името на престилката й: „Д-р Джейми Сингър“.

— Извинете — казах аз. — Колко време ще ви отнеме прегледът?

Извинението ми като че ли свърши работа. Джейми дори се поусмихна, когато Рейчъл се надигна до седнало положение.

— Всъщност ние тъкмо приключвахме — каза тя и се обърна към пациентката. — На рентгеновите снимки не се виждат никакви увреждания, няма данни и за сътресение на мозъка. Раната на главата ви не е достатъчно дълбока, за да я шием; ще й сложим само една-две скоби. Още ли имате главоболие?

Рейчъл вдигна рамене.

— Започна да ми минава.

Джейми извади от джоба си кочан рецепти и надраска нещо.

— Ще ви предпиша нещо за болката. След което вашият доблестен рицар може би ще ви откара вкъщи.

Джейми и Рейчъл ме погледнаха и се засмяха. Не разбрах какво им е толкова смешно, но вероятно нямаше значение. След това Джейми се изнесе. Двамата с Рейчъл останахме сами.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Леко ме наболява, малко ми се вие свят, но, общо взето, съм добре. А ти какво правиш тук?

Вдигнах рамене.

— Дойдох да те взема.

Тя въздъхна и протегна ръце. Аз я притеглих към себе си.

— Какво стана на брега?

— Ще поговорим, но не сега.

Докато главата й беше на рамото ми, по-скоро усетих, отколкото я видях, да кима.

— Съжалявам, Рейч.

Тя вдигна глава и ме погледна.

— За какво?

— За това. И за което говорихме тази сутрин. За всичко.

Тя поклати глава.

— Случилото се с мен тази сутрин можеше да се случи на всеки. Не пострадах само аз, а много хора. При това някои в много по-тежка форма. А никой от тях дори не те познава.

Беше права, но това по никакъв начин не облекчаваше болката ми и страха, който ме хващаше за гърлото всеки път когато видех празнотата в очите на Катрин Лосън. Запитах се дали същата тази празнота няма отново да ме сполети. Обвих ръце около Рейчъл, сякаш се мъчех да обхвана всичко онова, което ни събираше, да го запазя от злото.

— Обичам те, Рейч.

Тя придърпа главата ми към себе си и ме целуна страстно.

— Силно се надявам, скъпи! А сега ме заведи у дома. От тия болници ме побиват тръпки.

Изпълнихме рецептата й в болничната аптека и си хванахме такси. По пътя към дома тя притисна лице до шията ми и моментално заспа. Аз седях тихо, слушах как шофьорът говори по мобилния си телефон, наблюдавах реката от фарове в обратната посока и си мислех за жената до себе си, като се питах дали всичко това ще свърши добре.