Лунните градини

Третата карта плесна точно пред себе си. Зад клепачите й се оформи образ. Почувства го студен и уплашен.

— Убиец, Върховен дом Сянка. Въжето, безбройните възли по него. Покровителят на убийците е в тази игра. — За миг й се стори, че чува воя на Хрътките. Сложи ръка на четвъртата карта, позна я и потрепери от възбуда, а сетне — и от някакво подобие на лъжлива скромност. — Опонн, с главата на Дамата отгоре и на Лорда — отдолу. — Вдигна я и я постави срещу Тайсхрен.

„Ето го твоя блок.“ Усмихна се наум. „Преглътни го, Върховен маг. Дамата те гледа с погнуса.“ Татърсейл знаеше, че главата му гъмжи от въпроси, но той нямаше да ги изрече. Твърде много сила стоеше зад това отваряне. Беше ли усетил присъствието на асцендента? Зачуди се дали то го плаши.

— Монетата — чу тя собствения си глас — продължава да се върти. Лицето й гледа към много хора, може би това е тяхната карта. — Петата карта постави вдясно от Опонн така, че ръбовете им да се допрат. — Друга несвързана карта: Корона. Мъдрост и справедливост, след като е изправена. Около нея — стени на хубав град, огрян от пламъци на газ, сини и зелени. — Замисли се. — Да. Даруджистан, последният Свободен град.

Пътят се затвори, асцендентът се отдръпна, сякаш му беше омръзнало.

Очите на Татърсейл се отвориха и неочаквана топлина приятно обля умореното й тяло.

— В Лабиринта на Опонн — каза тя и я досмеша от истината, скрита в тази фраза. — Повече не мога да продължа.

Тайсхрен издиша тежко и се отпусна назад.

— Стигна много по-далече, отколкото съм успявал аз, магьоснице — Лицето му беше изопнато. — Впечатлен съм от извора ти, въпреки че не съм доволен от посланието му. — Намръщи се, опря лакти на коленете си и събра дългите си пръсти. — Тази Въртяща се монета, този неин неспирен ек. В тази фигура е целият хумор на Смешника — и усещам, че сме подведени. Това най-вероятно е уловка.

Беше ред на Татърсейл да се впечатли. Върховният маг беше адепт значи. И той ли беше чул смеха, придружаващ подреждането по полето? Надяваше се, че не е.

— Може би си прав — каза тя. — Лицето на Девата винаги е променливо — може да е, която си ще. Не мога да кажа същото за Опонн или за Въжето. — Кимна. — Много е вероятно да е уловка — добави тя, доволна, че говори с равен тон — истина, която я накара да се намръщи. „Винаги е по-добре, когато омразата и гневът си останат чисти, безкомпромисни.“

— Бих искал да чуя разсъжденията ти — каза Тайсхрен.

Татърсейл се стъписа, смутена от твърдия поглед на Върховния маг. Започна да прибира картите. Щеше ли да навреди, ако предложеше няколко обяснения? „Ако не друго, поне ще го обърка още повече.“

— Измамата е силата на Покровителя на убийците. Нищо не усетих за предполагаемия му господар, самия Сенкотрон. Което ме кара да подозирам, че тук Въжето играе сам. Пази се от Убиеца, Върховни, ако не за друго, то защото неговите игри са много по-потайни от тези на Сенкотрон. А докато Опонн играят своята версия, играта си остава същата и тази игра се играе в нашия свят. Близнаците на сляпата съдба нямат контрол във Владението на Сянката, а Сянка е Лабиринт, известен с това, че границите му се изплъзват. Заради нарушаването на правилата.