Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
— Изглеждаш ужасно, Белурдан.
Главата на великана бавно се обърна. Обкръжените с червени петна очи се спряха на лицето й.
— А — избоботи той. — Татърсейл. — Усмихна се уморено и изгорялата плът на бузата му се напука. Раната зейна, червена и суха.
Тази усмивка почти я съсипа.
— Трябва ти лечение, приятелю. — Погледът й пробяга към чувала, покрит с тлъсти мухи. — Хайде. Найтчил щеше да ти откъсне главата, ако можеше да те види такъв. — В душата й се прокрадна трепет, но тя продължи: — Ще се погрижим за нея, Белурдан. Двамата с теб. Но за да го сторим, ще ни трябва сила.
Теломецът поклати бавно глава.
— Предпочитам това, Татърсейл. Белезите отвън са белези отвътре. — Вдиша дълбоко. — Ще преживея тези рани. И сам ще вдигна гробната могила на любимата си. Но още не му е дошло времето. — Той сложи огромната си длан на чувала. — Тайсхрен ми разреши да направя това. А ти?
Татърсейл се стъписа и усети надигащия се в нея гняв.
— Тайсхрен ти го е разрешил, така ли? — В собствените й уши гласът й прозвуча брутално, изпълнен с груб сарказъм. Видя как Белурдан потръпна и сякаш искаше да се свие още повече и й се дощя да заплаче, да прегърне гиганта и да заплаче, но гневът я беше обладал. — Тоя кучи син уби Найтчил, Белурдан! Лунният господар нито имаше време, нито беше склонен да призове демони. Помисли само! Тайсхрен имаше време да се подготви…
— Не! — Гласът на теломеца изкънтя по прохода. Той се надигна бавно и Татърсейл отстъпи. Великанът сякаш бе готов да разкъса стените, в очите му горяха пламъци на отчаяние. После погледът му се прикова в нея. И Белурдан сякаш замръзна. Изведнъж раменете му се смъкнаха, ръцете му се отпуснаха и очите му се замъглиха. — Не — повтори той с глас, изпълнен със скръб. — Тайсхрен е нашият закрилник. Както е бил винаги, Татърсейл. Помниш ли самото начало? Императорът беше полудял, но Тайсхрен застана на неговата страна. Той оформи мечтата на империята и така се противопостави на императорския кошмар. Ние подценихме Господаря на Лунния къс, това е всичко.
Татърсейл се взря в обезобразеното лице на Белурдан. Споменът за разкъсаното тяло на Хеърлок се върна в ума й. И някакво ехо се долавяше там, но не можеше да го разбере.
— Спомням си началото — промълви тя и се зарови в спомените си. Всички те бяха ярки, но и да съществуваше някаква нишка, свързваща тогава със сега, тя все още й убягваше. Отчаяно й се дощя да поговори с Бързия Бен, но от деня на битката не беше видяла никого от Мостоваците. Бяха я оставили сама с Хеърлок и дървената кукла я плашеше все повече и повече с всеки ден. Особено сега, когато Хеърлок си беше намерил повод за злоба, за който да се хване — сцената с Драконовата колода продължаваше да го гризе, — и го правеше, като я държеше на тъмно. — Императорът умееше да събира около себе си подходящите хора — продължи тя. — Но не беше глупак. Знаеше, че измяната ще дойде точно от тази група. Това, което ни правеше подходящите хора, беше силата ни. Помня, Белурдан. — Поклати глава. — Императора го няма, но силата още си е тук.
Татърсейл затаи дъх.
— И тъкмо това е — каза по-скоро на себе си. — Тъкмо това е нишката на Тайсхрен.
— Императорът беше обезумял — каза Белурдан. — Иначе щеше да се защити по-добре.
Татърсейл се намръщи. Теломецът имаше право. Както сама бе казала току-що, старецът не беше глупак. Какво беше станало тогава?
— Съжалявам. Ще поговорим по-късно. Върховният маг ме вика. Белурдан, ще поговорим ли по-късно?
Великанът кимна.
— Както искаш. Скоро ще замина да вдигна могилата на Найтчил. Далече, в равнината Риви, мисля.
Татърсейл се озърна през рамо. Пехотинецът чакаше и пристъпваше нервно от крак на крак.
— Белурдан, имаш ли нещо против да запечатам останките й със заклинание?
Очите му се замъглиха и той погледна чувала на земята.
— Стражите са недоволни, вярно. — Помисли малко и отвърна: — Да, Татърсейл. Можеш да го направиш.
— Вони оттук чак до трона — каза Калам. Нашареното му от белези лице беше угрижено. Той седеше отпуснат и драскаше разсеяно плетеница от черти по земята; после вдигна очи към сержанта си.
Уискиджак изгледа накриво покритите със сажди стени на Пейл и мускулите на челюстите му се заиздуваха под четинестата брада.
— Последния път, когато стоях на този хълм — той присви очи, — той беше затрупан с брони. И с един маг и половина. — Помълча малко и въздъхна. — Продължавай, ефрейтор.