Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Уискиджак вдигна ръка.
— Добре. Сега малко тишина. И двамата говорите все едно, че сте го репетирали. — Помълча. — Това е само хипотеза. Заплетена. Кой е забъркан и кой — не? — Изгледа навъсено Бързия Бен. — Добре, това е задачата на Хеърлок. Но какво става, когато се озовем пред някой голям, могъщ и много зъл?
— Като Тайсхрен ли? — Магьосникът се ухили.
— Да. Сигурен съм, че имаш отговор. Да видим дали сам ще се досетя. Търсиш някой още по-гаден. Сключваш сделка и уговаряш нещата, и ако сме достатъчно бързи, се измъкваме от всичко това, ухаещи на рози. Налучквам ли, магьоснико?
Калам изсумтя подигравателно. Бързия Бен извърна очи.
— Едно време в Седемте града, преди да се появи империята…
— Едно време в Седемте града си е едно време в Седемте града — прекъсна го Уискиджак. — По дяволите, аз командвах отряда, който ви гонеше през пустинята, забрави ли? Знам как действате вие, Бързак. И знам колко адски добри сте в това. Но също така много добре си спомням, че ти беше единственият от групата ви заговорници, който оцеля тогава. А този път?
Магьосникът изглеждаше уязвен от думите му. Устните му се бяха свили в тънка бяла резка. Сержантът въздъхна.
— Е, добре. Залавяме се. Завъртете нещата. И онази чародейка я вкарайте изцяло в играта. Ще ни потрябва, ако Хеърлок скъса веригите.
— А Сори? — попита Калам.
Уискиджак се поколеба. Разбираше въпроса, криещ се зад въпроса. Бързия Бен беше мозъкът на взвода, но Калам беше убиецът. И двамата го притесняваха с всеотдайността си към съответния талант.
— Остави я на мира — най-после отрони той. — Засега.
Калам и Бързия Бен въздъхнаха и се ухилиха един на друг зад гърба на сержанта си.
— Само не ставайте самонадеяни — каза сухо Уискиджак.
Усмивките им повехнаха.
Погледът на сержанта се върна на пътя с фургоните, влизащи в града. Насам приближаваха двама конници.
— Добре. Яхайте конете. Ето, че идва и комисията по посрещането. — Ездачите бяха от неговия взвод: Фидлър и Сори.
— Мислиш ли, че новият капитан е пристигнал? — попита Калам и се качи на седлото. Дорестата кобила му се озъби и той й изръмжа. След малко — нали бяха стари спътници — се примириха с взаимното си недоверие.
Уискиджак продължи да гледа напред с насмешлива усмивка.
— Сигурно. Да слизаме при тях. Всеки, който ни гледа от стената, направо ще се изнерви.
Но бързо се отказа от хумора. Наистина бяха обърнали играта. А моментът едва ли можеше да бъде по-лош. Знаеше всичко за следващата им задача. И следователно знаеше много повече от Бързия Бен и Калам. Но нямаше смисъл нещата да се усложняват още повече. „Много скоро ще разберат.“
Татърсейл стоеше на пет-шест крачки зад Върховния маг Тайсхрен. Малазанските знамена плющяха на вятъра, прътовете им скърцаха над опушената кула, но тук, в заслона на стената, въздухът беше кротък. На хоризонта на запад, срещу нея, се издигаха планините Морант, протегнали кривата си ръка на север към Дженабарис. Масивът завиваше на юг, за да се слее с Тахлин в назъбена линия, простираща се на хиляда левги на изток. Вдясно от нея лежеше плоската, обрасла с жълта трева равнина Риви.
Тайсхрен се беше облегнал на една бойница и гледаше трополящите към града фургони. Отдолу се носеше волско мучене и войнишки крясъци. Върховният маг не беше помръднал, нито беше изрекъл и дума от много време. Вляво от него чакаше дървена масичка с надраскана и издълбана повърхност, покрита с дълбоко врязани в дъбовото дърво руни. Тук-там повърхността й беше покрита със странни тъмни петна.
Раменете на Татърсейл потръпваха, стегнати от напрежение. Срещата й с Белурдан я беше развълнувала и тя не се чувстваше готова за онова, което предстоеше.
— Мостоваците — промърмори Върховният маг.
Сепната, магьосницата се намръщи, после пристъпи и застана до Тайсхрен. От познатия й вече до болка хълм вдясно се спускаше група войници. Макар и отдалече, тя веднага позна четирима: Бързия Бен, Калам, Уискиджак и онази новобранка, Сори. Петият ездач беше нисък жилав мъж и по всичко личеше, че е сапьор.
— О? — промълви тя с престорено равнодушие.
— Взводът на Уискиджак — каза Тайсхрен. Обърна се и изгледа магьосницата в очите. — Същият взвод, с който говори веднага след оттеглянето на Лунния къс. — Върховният маг се усмихна, после потупа Татърсейл по рамото. — Хайде. Трябва ми Прочит. Да започваме. — Пристъпи и застана пред масичката. — Нишките на Опонн заплитат странен лабиринт, влиянието им ме впримчва все повече. — Обърна се с гръб към стената и седна на един зъбер, после вдигна глава и каза навъсено: — Татърсейл. В имперските дела аз съм слугата на императрицата.