Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Паран го изгледа. Топър му беше обяснил положението, но Паран беше отхвърлил преценките му — твърде много приличаше на сценарий, замислен, за да оправдае бесилките на императрицата. „В тая бъркотия не искам да се замесвам. Нека да си изпълня единствената задача — нищо друго не желая.“
Щом навлязоха в сянката на портата, Нокътят заговори отново.
— Между другото, Тайсхрен току-що ни видя, че влизаме. Някаква възможност да те познава, капитане?
— Не. — „Надявам се, че не“, добави той наум.
Влязоха в същинския град и очите на Паран леко се оцъклиха. Пейл приличаше на лудница с изтърбушените от пожарите постройки, с улиците, някъде павирани с каменни плочи, другаде разровени и пълни с хора, с коли, мучащи животни и войници. Той се зачуди дали не трябва да започне да измерва живота си в минути. Поемането на командата на взвод, преминал през четири кампании в продължение на три години и получаващ след това задача, каквато не би приел никой разумен войник, съчетано с тлеещия пожар на мащабен бунт, оглавен вероятно от най-добрия военен командир на империята, срещу един Върховен маг, който, изглежда, се бе заловил здраво да издълбае собствената си доста голяма ниша в този свят — всичко това караше Паран да се чувства доста обезсърчен.
Сепна се от тежкото потупване по гърба. Нокътят се наведе към него.
— Отчаяхме ли се, капитане? Не се безпокой, тук всички са отчаяни. Някои го знаят, други — не. Тия, дето не го знаят, трябва да те безпокоят. Започни с онова, което е пред теб, и останалото забрави засега. То ще си покаже, като му дойде времето. Намери някой боец и го накарай да те упъти към Мостоваците. Това е леката част.
Паран кимна.
Нокътят се поколеба, след което отново се наведе към него.
— Мислех си, капитане. Само предчувствие, нищо повече, но си мисля, че си тук, за да свършиш нещо добро. Не, не си прави труда да ми отговаряш. Ако обаче изпаднеш в беда, потърси Ток-младши, това съм аз. Аз съм в Съобщителния корпус, помощни части, Втора. Разбрахме ли се?
Паран отново кимна.
— Благодаря — промълви той и в този момент зад гърба им се чу силен трясък, последван от хор разгневени гласове. Никой от двамата не се обърна.
— Та какво каза, капитане?
Паран се усмихна.
— По-добре не си показвай главата. Покрий се — в случай че нещо стане с мен. Аз ще си намеря водач.
— Ясно, капитане. — Ток-младши му махна с ръка и свърна по една от страничните улици. След няколко мига Паран го изгуби от погледа си. Пое си дълбоко дъх и затърси с очи подходящ войник.
Паран знаеше, че ранните му години, прекарани из благородническите дворове в родината, са го подготвили за измамата, която му беше възложила адюнкта Лорн. Ала през последните две години беше започнал все по-ясно да съзнава в какво се превръща. Безразсъдният и искрен младеж, който беше говорил с адюнктата на императрицата в онзи ден на брега на Итко Кан, сега го глождеше отвътре. Паднал беше в скута на Лорн като бучка неоформена глина. А тя беше продължила да прави онова, което правеше най-добре.
Онова, което най-много плашеше Паран напоследък, беше, че вече бе привикнал да го използват. Беше се превръщал в друга личност вече толкова пъти, че виждаше хиляда различни лица, чуваше хиляда различни гласове, и всички те — на нож със собствените му. Вече не беше онзи младеж с благородна кръв, с прекомерната му вяра в честността и в целостта; образът, който се появяваше сега в ума му, когато мислеше за себе си, бе на нещо студено, кораво и тъмно. Младежът се криеше в най-дълбоките сенки на ума му и наблюдаваше оттам. Без съжаление, без осъждане — само ледено, безстрастно наблюдение.
Не смяташе, че онзи младеж ще може отново някога да види белия ден. Щеше да се свие още по-назад, погълнат от тъмнината, и после да изчезне, без да остави следа.
И Паран се чудеше дали това изобщо го тревожи.
Влезе в казармата, приютявала доскоро Знатната гвардия на Пейл. На нара близо до вратата на помещението се беше изтегнал ветеран. Жена. Стъпалата й се показваха изпод дрипавата завивка. Дюшекът беше смъкнат и захвърлен в един ъгъл; жената лежеше върху рендосаните дъски, с ръце под главата.
Паран се огледа. Ако не беше ветеранката — от морската пехота, — беше празно. Вниманието му отново се върна на нея.