Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
— Ефрейтор, нали?
Жената не помръдна.
— М-да. Какво?
— Доколкото схващам — каза той сухо, — старшинството тук съвсем се е разпаднало.
Тя отвори очи и изгледа сънливо застаналия пред нея офицер.
— Може би. — И ги затвори отново. — Търсиш ли някой?
— Търся Девети взвод, ефрейтор.
— Що? Пак ли си имат неприятности?
Паран се усмихна на себе си.
— Да смятам ли, че вие сте средният тип Мостовак, ефрейтор?
— Средният тип измряха.
— Кой ви е командирът? — попита Паран.
— Анци, но го няма.
— Това го виждам. — Капитанът изчака, после въздъхна. — Е, къде е Анци?
— В гостилницата на Ноб, нагоре по улицата. Последния път, когато го видях, си загуби ризата срещу Хедж. Анци ги върти картите, но не е добър. — Заопипва един от кътниците си.
Паран вдигна вежди.
— Вашият командир играе хазарт с хората си?
— Анци е сержант — обясни жената. — Капитанът умря. Все едно, Хедж не е от нашия взвод.
— О. И в кой взвод е?
Жената се ухили и преглътна каквото там беше измъкнал пръстът й.
— Девети.
— Как се казвате, ефрейтор?
— Пикър. А вие?
— Капитан Паран.
Тя се сепна, седна и се ококори.
— О, вие сте новият капитан, дето тепърва ще вади меча, а?
Паран се ухили.
— Точно така.
— Имате ли представа какви са ви шансовете в момента? Не изглеждат добри.
— Какво имате предвид?
— Както схващам работата — тя се усмихна широко, облегна се на стената и отново затвори очи, — първата кръв, която ще видите по ръцете си, ще е вашата, капитан Паран. Върнете се в Кюон Тали, по-безопасно е. Вървете си. Все някой трябва да ближе краката на императрицата.
— Те са си чисти — каза Паран. Не му беше много ясно как да се оправи в тази ситуация. Отчасти му се искаше да извади меча и да посече Пикър на две. От друга страна, искаше му се да се разсмее и в това желание имаше нещо истерично.
Вратата зад него изтрещя и по дъските на помещението закънтяха тежки стъпки. Паран се обърна. В стаята нахлу някакъв сержант с червендалесто лице, с огромни, извити като дръжки на врата мустаци. Без да обръща внимание на Паран, той закрачи към нара на Пикър, спря и я изгледа навъсено.
— По дяволите, Пикър, каза ми, че на Хедж картата не му върви, а това кривокрако говно ме обра!
— На Хедж картите наистина не му вървят — отвърна Пикър. — Но твоите са още по-зле. Ти изобщо не ме попита за това, нали? Анци, запознай се с капитан Паран, новия офицер на Девети.
Сержантът се обърна и го зяпна. После измърмори:
— Дъх на Гуглата! — И отново се обърна към Пикър.
— Търся Уискиджак, сержант — каза тихо Паран.
Нещо в тона му накара Анци да се обърне. Той отвори уста, после я затвори, щом очите му уловиха немигащия поглед на Паран.
— Някакво хлапе донесе съобщение и Уискиджак изхвърча навън. Няколко от хората му са при Ноб.
— Благодаря ви, сержант. — Паран излезе вдървено от помещението.
Анци бавно издиша и погледна Пикър.
— Два дни — заяви тя, — и някой ще го оправи. Старият Рокфейс вече е заложил двайсет за това.
Лицето на Анци застина.
— Нещо ми подсказва, че това ще е голям срам.
Паран влезе в гостилницата на Ноб и спря до входа. Вътре беше тъпкано с войници, гласовете им се сливаха в оглушителна врява. Само неколцина носеха на униформите си емблемата с пламъка на Мостоваците. Останалите бяха Втора армия.
На една голяма маса под висящия пасаж между стаите за гости на първия етаж седяха и играеха карти половин дузина Мостоваци, с гръб към помещението седеше широкоплещест мъж с вързана на конска опашка черна коса, отрупана с амулети и талисмани, и раздаваше картите с безкрайно търпение. Въпреки врявата Паран можа да чуе от мястото си монотонното му отброяване. Другите на масата го заливаха с люти ругатни, но без особен ефект.
— Баргастът — промърмори на себе си Паран, приковал погледа си в гърба на раздаващия. — Единствен при Мостоваците. Значи е Девети. — Вдиша дълбоко и навлезе в тълпата.
Докато стигне зад баргаста, чистото му наметало вече миришеше на вкисната бира и горчиво вино, а челото му беше плувнало в пот. Баргастът тъкмо приключваше с раздаването и поставяше тестето в средата на масата — видяха се безкрайните татуировки със синя сърпица по оголената му ръка: спиралните шарки бяха прорязани от бели белези.
— Това ли е Девети? — попита високо Паран.
Мъжът срещу баргаста вдигна очи — лицето му имаше същия цвят като кожената шапка на главата му, — после отново се загледа в картите си.
— Капитан Паран?
— Аз съм. А вие, войник?
— Хедж. — Той кимна към седящия вдясно от него едър мъж. — Това е Малът, взводният ни лечител. А името на баргаста е Тротс. — Врътна глава наляво. — Другите са без значение — Втора армия и са много калпави в играта. Сядайте, капитане. Уискиджак и останалите ги извикаха за малко. Би трябвало скоро да се върнат.