Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Мъжът дори не беше разбрал, че си има компания, докато агентът не пристъпи пред него — едва тогава вдигна глава.
Агентът бързо премисли. Нещо в погледа на този мъж изглеждаше опасно. Някакъв блясък имаше там, заровен дълбоко, и от него очите му изглеждаха по-стари от останалата част на лицето.
— Името? — изхриптя глухо гласът му.
— Много време ли ти отне? — каза капитанът и стана.
„И е висок, копелето му!“ Агентът се навъси. Мразеше високи копелета.
— Кого чакате тук, капитане?
Мъжът погледна към кея.
— Чакането приключи. Да повървим. Ще приема на доверие, че знаете къде отиваме. — Наведе се, вдигна брезентовата си пътна торба и поведе.
Агентът закрачи до капитана.
— Добре — изръмжа той. — Така да бъде. — Кеят остана зад тях и агентът свърна по първата улица вдясно. — Един Зелен кворл пристигна снощи. Ще бъдете отведен направо в Облачния лес, а оттам един Черен ще ви заведе до Пейл.
Капитанът го изгледа тъпо.
— Не сте ли чували за кворл?
— Не. Допускам, че е някакво транспортно средство. Иначе защо ще ме свалят от кораб на хиляда левги от Пейл?
— Морантите ги използват, а ние използваме морантите. — Агентът се намръщи. — Много ги използваме напоследък. Зелените вършат повечето куриерска работа и местят хора като вас и мен насам-натам, но Черните са разположени в Пейл, а различните кланове не обичат да се мешат. Морантите имат цяла камара кланове, с цветове за имена, и си ги носят. Така никой не ги бърка.
— И аз ще се возя със Зелен, на кворл?
— Схванахте, капитане.
Продължиха по една тясна уличка. На всяка пресечка се мяркаха малазански стражи, с ръце на оръжията.
Капитанът отвърна на поздрава на един от постовете и попита:
— Имате ли си неприятности с бунтове тук?
— Бунтове — да. Неприятности — не.
— Да видим дали ви разбирам добре. — Тонът на капитана беше стегнат. — Вместо да ме закарате с кораб някъде близо до Пейл, трябва да се возя на сушата с някаква сган получовешки варвари, които миришат на скакалци и се обличат като такива също така. И по този начин никой няма да забележи, особено след като ще ни трябва цяла година, докато стигнем Пейл, а междувременно всичко ще трябва да е свършило в името на Гуглата. Прав ли съм дотук?
Ухилен, агентът поклати глава. Въпреки че мразеше високите или по-точно по-високите, усети, че се отпуска. Този поне говореше направо — а за един благородник това беше доста впечатляващо. Лорн може би все пак беше намерила от старата мая.
— На сушата, казвате? По дяволите, да, капитане. Доста над сушата. — Спря пред една невзрачна врата и се обърна към мъжа. — Кворлите, разбирате ли, летят. Имат крила. Четири при това. И можеш да виждаш през всяко от тях, можеш дори пръста си да пъхнеш през някое от тях, ако ти хрумне. Само че не го правете, когато сте на четвърт миля височина, нали? Щото отгоре може да ви изглежда далече, но ще се окаже ужасно бързо. Чухте ли ме, капитане? — Отвори вратата. Зад нея се показа стълбище. Лицето на мъжа беше изгубило цвета си.
— Дотук с данните на разузнаването — измърмори той.
Агентът се ухили още повече.
— Ние ги виждаме преди вас. Животът е марионетка, конците са знанието. Помните ли това, капитане?
В отговор мъжът само се усмихна.
Влязоха и затвориха вратата.
Един млад морски пехотинец пресрещна Татърсейл, докато тя минаваше през двора на сградата, в която сега се беше разположил главният имперски щаб в Пейл. На момчешкото му лице се беше изписало пълно объркване и той няколко пъти отвори уста, преди да успее да проговори.
— Магьоснице?
Тя спря. Мисълта да накара Тайсхрен да почака малко я поблазни.
— Какво има, войник?
Боецът погледна крадешком над рамото й и отвърна:
— Стражите, магьоснице. Имат някакъв проблем. Пратиха ме да…
— Кои стражи? Заведи ме при тях.
— Да, магьоснице.
Тя тръгна след пехотинеца. Завиха на ъгъла на главната сграда, където стената на имението оформяше тесен проход по дължината на сградата. В другия край се виждаше коленичил човек, с гола, ниско наведена глава. До него имаше голям чувал от зебло, покрит с ръждивокафяви петна. Рояци мухи бръмчаха около мъжа и чувала.
Морският пехотинец спря и се обърна към магьосницата.
— Стои така и не помръдва. На стражите непрекъснато им се повдига, щом патрулът им мине оттук.
Татърсейл се взря в присвития мъж и в очите й занапираха сълзи. Остави войника и закрачи по тясната пътека. Вонята я удари като стена. Проклятие, беше стоял тук от края на битката. Пет дни. Магьосницата се приближи. Макар Белурдан да бе коленичил, главата му стигаше почти до нейната. Теломският Върховен маг все още беше облечен в онова, което бе останало от бойното му облекло, раздраните ивици от кожената ризница — опърлени и дрипави, парчетата от грубо изтъканата туника — оцапани със засъхнала кръв. Когато се спря пред него, тя видя, че вратът и лицето му са покрити с мехури от изгаряне и повечето му коса е окапала.