Убийте Райм [calibre 2.47.0]

Кръстчето на оптическия мерник сочеше рамото на чер­венокосата.

„Това се казва коса“ - помисли си Мейсън Жермен.

Двамата с Натан Грумър се намираха на едно възвише­ние над старата кариера на „Андърсън рок продъктс“, на сто­тина метра от малкия отряд.

Натан най-сетне стигна до заключението, което трябва­ше да си извади още преди половин час:

— Това няма нищо общо с Рич Кюлбо.

— Няма. Поне засега.

— Какво значи „поне засега“?

— Кюлбо е някъде наблизо. Заедно с Шон О’Сараян...

— Този нехранимайко е по-опасен от двама Кюлбовци.

— Няма спор. Харис Томъл сигурно също е с тях. Не зара­ди тях обаче сме тук.

Натан отново погледна полицаите и червенокосата.

— Явно. Защо се целиш в Люси с пушката ми?

Мейсън му я върна.

— Защото не съм си взел проклетия бинокъл. И не гледах Люси.

Тръгнаха по билото на хълма. Мейсън си мислеше за чер­венокосата. За красивата Мери Бет Макконъл. За Лидия. Мислеше си как животът понякога не върви както му се иска на човек. Сега например трябваше да е шериф. Зна­еше, че е трябвало да представи искането си за повишение по друг начин. Знаеше, че е трябвало да постъпи по друг начин и когато преди пет години Кели го напусна заради онзи шофьор...

Трябваше да постъпи по друг начин, когато за пръв път залови Гарет. Сега плащаше за тези грешки. Животът му се беше превърнал в поредица еднакви, самотни, удавени в ал­кохол дни. Нямаше желание дори да иде за риба.

— Ще ми кажеш ли какво смяташ да правим? - попита Натан.

— Търсим Кюлбо.

— Ама нали каза... Трябваше да стоим пред къщата на Кюлбо, която се намира на десетина километра оттук. Вмес­то това се намираме на север от Пако, въоръжени с моята пушка, а ти не щеш да ми кажеш защо!

— Казвам, че ако Джим пита, сме тръгнали да търсим Кюлбо.

— А всъщност...

Натан Грумър можеше да уцели ябълка от сто метра. Мо­жеше да прави дървени фигурки, за които колекционерите са готови да дадат петстотин долара, ако се сети да ги прода­ва. Беше надарен с изключителна сръчност, което не може­ше да се каже за съобразителността му.

— Ще заловим момчето - обяви Мейсън.

— Гарет ли?

— Да, Гарет. Кой друг? Те ще го подплашат да се покаже, а ние ще го пипнем.

— Какво значи „ще го пипнем“?

— Значи, че ще го застреляш, Натан. Ще го утрепеш.

— Да го застрелям?!

— Да.

— Чакай малко. Няма да си провалям кариерата заради болните ти амбиции.

— Ти нямаш кариера! Имаш работа. И ако искаш да не я загубиш, ще правиш каквото ти казвам. Слушай сега, гово­рил съм с Гарет. При разследването на другите му убийст­ва.

— Така ли? Говорил си, значи. Сигурно!

— И знаеш ли какво ми каза той?

— Не. Какво?

Мейсън се опита да измисли нещо правдоподобно. Спом­ни си отнесения поглед на Натан, докато с часове изглажда­ше с шкурка някоя фигурка.