Убийте Райм [calibre 2.47.0]

Не усети кога се е върнал Гарет. Той бързо заслиза към нея. Тя изпищя и се опита да избяга. След това всичко ѝ се губеше. Когато дойде в съзнание, бе цялата в кръв, просната на земята, а Гарет, смърдящ на пот, се приближи, обгърна я с ръце и загледа гърдите ѝ. Докато я качваше на горния етаж, тя усети твърдия му пенис до тялото си...

„Стига! Не мисли за това! Нито за болката, нито за стра­ха... Къде ли е Гарет сега?“

Вчера я беше страх да стои заедно с него в бараката. Сега, когато бе сама, тревогата не намаляваше. Да не би да я е забравил? Или да е загинал при някаква злополука; да го е застрелял някой полицай? В такъв случай и тя щеше да умре - от жажда. Мери Бет Макконъл си спомни един проект, по който бе работила като студентка: Историческото общество на Северна Каролина финансираше ДНК-анализа на остан­ките в някакъв гроб от деветнайсети век, за да се докаже дали там е бил погребан сър Франсис Дрейк, както се твър­деше в някаква местна легенда. За неин ужас, когато отвори­ха ковчега, видяха, че костите в горната част на трупа са в изправено положение и от вътрешната страна на капака има следи от нокти. Нещастникът е бил погребан жив.

Тази барака щеше да е нейният ковчег. И никой...

Изведнъж ѝ се стори, че нещо се движи навън, в края на гората. Стори ѝ се, че вижда сред храсталака мъж с широко­пола шапка. Заради тъмния цвят на дрехите му и стойката на тялото му тя си помисли: „Прилича на мисионер.“

Чакай... Наистина ли имаше някой, или това бе само игра на сенки сред дърветата? Мери Бет не можеше да определи.

— Насам! - изкрещя тя.

Прозорецът обаче бе затворен, а дори и да нямаше стък­ло, непознатият надали щеше да я чуе на това разстояние.

Тя грабна раницата си с надежда да открие свирката, която параноичната ѝ майка настояваше да носи за по-голяма си­гурност. Мери Бет ѝ се беше присмяла за идеята (свирка про­тив изнасилвачи в Танърс Корнър?) и хвърли безполезната вещ в шкафчето си при порцелановата статуетка на балерина. След това свирката изчезна от шкафа и Мери Бет си помисли, че майка ѝ сигурно я е пъхнала незабелязано в раницата.

Свирката обаче я нямаше. Може би Гарет я е намерил и я е взел, докато тя е била в безсъзнание. Значи се налагаше да крещи, въпреки че беше прегракнала. Тя взе един от бурка­ните с насекоми с намерението да го запрати по прозореца. Вдигна го, но спря. Не! Мисионера беше изчезнал. На място­то, където го бе видяла, сега се виждаха само една дебела върба, трева и ниско лаврово дърво, което се клатеше от вя­търа.

Може би само това е видяла.

За Мери Бет Макконъл, с размътен от жегата, страха и умората разум, реалност и въображение започнаха да се раз­миват. Всички зловещи легенди за Северна Каролина ожи­вяха в съзнанието ѝ. Може би Мисионера бе един от тези приказни герои, като Девойката от езерото Дрюмънд.

Или като призраците от Грейт Дизмал Суомп.

Или като Бялата сърна - легенда, на която поразително започваше да напомня собственият ѝ живот.