Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Съжалявам.

— Така ли? Аз пък не съжалявах особено. Както казах, той не беше много добър брат.

— Получил си великолепна къща от семейството си. Но и за това не спомена нито веднъж.

— Защото по онова време тази къща още не съществуваше. — Тропва с бастунчето си по каменния под. — Още щом се върнах от академията, на секундата съборих старата къща и построих тази. Разните ми законни настойници — старите тролове ходеха след мен като пиленца след квачка, честно, — всички до един бяха ужасени, не преувеличавам. А онова дори не беше истинската къща Вотров! Или поне не вековната къща, за която всички говореха. Никой не знае къде е тя сега, тя, както и останалото от Баликов. Всички просто се преструвахме, че онова е старата къща, че нищо не се е случило, не е имало Примигване, нито Велика война, нищо. Е, вече съжалявам, че включих толкова много стълби. — Примижава и докосва болното място.

— По стълбите ли си паднал?

Той кимва мълчаливо. Личи си, че го боли.

— Съжалявам — казва Шара. — Болката силна ли е?

— Когато е влажно — да. Но бъди честна с мен. — Разперва ръце и обръща глава, така че светлината да очертае профила му. — Извън това, било ли е жестоко времето към мен? Още ли съм хубавецът, в който се влюби до уши от пръв поглед? Така е, признай.

Шара устоява на желанието си да го бутне през прозореца.

— Ти си пълен задник, Во. Това не се е променило.

— Ще го приема за „да“. Ролята ти на вежлива мишчица няма да ме заблуди, Шара. Ръбовете на момичето, което познавах, никога не могат да се огладят.

— Може би не си ме познавал толкова добре, колкото си смятал — казва Шара. — Питаш ли се дали родителите ти биха одобрили тази къща, нея и малкия ти прием?

Той се усмихва широко.

— Предполагам, че биха ги одобрили толкова, колкото биха одобрили факта, че разговарям с офицер от сейпурското разузнаване.

Някой долу се смее с цяло гърло. Долита звън на счупено стъкло и хорово „ох“ в израз на съчувствие.

„Ето че стигнахме и до това“ — мисли си Шара.

— Радвам се да видя, че не си изненадана — казва Воханес. — А и не личи да го криеш. Няма начин Ашара Комейд, първенец на випуска си във „Фадхури“, племенница на външния министър и правнучка на омразния кадж, да се издигне едва до поста на културен посланик.

Тя се усмихва невесело на ласкателството.

— И макар Ашара да е често срещано име — продължава той, — Комейд… не е. Трябвало е бързо да се отървеш от него. Оттам и „Тивани“.

— Може да съм се омъжила — казва Шара — и да съм взела името на съпруга си.

— Не си омъжена — махва с ръка Воханес. Излива остатъка от питието си през прозореца. — Познавам омъжените жени. Има сигнали, знаци, които ти не излъчваш. Не те ли е страх, че някой ще те познае?

— Кой? — казва Шара. — Освен теб и мен, на Континента няма нито един студент от „Фадхури“. Всички политически контакти на семейството ми са в Галадеш. Тук има само континентали и военни, а от тях нито един не ме познава лично.