![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
Шара се изсмива невярващо.
— Леле… имала съм си работа с много разбойнически крале и военни лордове, но никога не ми е хрумвало да сложа и Воханес Вотров в тяхната категория.
Воханес изправя гръб в царствена поза.
— Правя каквото трябва, за да помогна на народа си.
— Стига, Во — въздъхва тя. — Спести ми реториката си, моля те. Наслушала съм се на речи.
— Не е реторика. И не е реч, Шара! И преди съм се опитвал да привлека вниманието на Сейпур и неговите търговски партньори, но Сейпур мълчи. Сейпур не иска промяна, иска да задържи пълния си контрол над всичко. Иска да ни държи в бедност. Ако трябва да тръгна гол по улиците и да се предлагам като последната проститутка, за да измоля помощ за своя град, за своята страна, ще го направя.
„Той всъщност изобщо не се е променил — мисли си тя, разкъсвана между изумлението и напушилия я смях. — Все същият благороден идеалист, но по своя си перверзен начин…“
— Во, слушай — казва Шара. — Работила съм с хора, които правеха същото, което ти правиш сега. Резултатът винаги е един и същ. Всички те сега са храна за червеите, рибите, птиците или корените на дървета.
— Ясно. Тревожиш се за живота ми.
— Да! Естествено, че се тревожа! Точно в тази игра не ми се ще да се забъркваш!
— В твоята игра тоест — казва той.
— Да! И не разбирам защо не си доволен от това, което вече имаш.
— И какво имам?
— Ами, явно си много богат, имаш обещаващо политическо бъдеще, любовница, която те обожава!
— Годеница всъщност — казва той с необяснимо безразличие.
Пронизва я остра болка. Стомахът ѝ се свива.
— А — казва тя.
„Изобщо не би трябвало да ми пука — мисли си Шара. — Аз съм професионалист, а не някаква проклета глупачка…“
— Да. Днес не си носи пръстена. Камъкът е като чаша за уиски. — Вдига шепа, уж държи въображаем камък. — Казва, че бил конвенционален. Претрупан. И е права, разбира се, но… Още не сме определили дата. И двамата не сме по планирането. — Свежда поглед към ръцете си. — Извинявай. Това вероятно не е най-приятната тема за, ъъ — изкашля се, — за разговор.
— Винаги съм знаела, че си роден за велики дела, Во — казва тя, — но ако трябва да съм откровена, и за миг не ми е хрумвало, че си от семейния тип мъже. Тоест…
Мълчанието се проточва.
Накрая той кимва.
— Да — казва внимателно. — Но… Определени практики, които са приемливи в чужбина, тук… не се гледат с добро око. Както казват, веднъж колкаштан, винаги колкаштан… — Въздъхва и потрива тазобедрената си става. — Имам нужда от помощта ти, Шара. Баликов тъне в бедност, но има потенциала да стане велик град. Сейпур държи връзките на световната кесия. Достатъчно е да ги отпусне съвсем мъничко, само това искам. Поискай ми нещо, каквото и да е, и аз ще го направя.
„Занаятът ми — мисли тя — никога не ми е изглеждал толкова нереален и толкова нелеп.“
Но преди да е отговорила, от долния етаж долитат писъци.
— Това пък какво е? — казва Воханес, но Шара вече е изтичала при прозореца. Различава силуетите на две тела, проснати в сянката под стените на имението.
— Хм — казва Шара.
Отварят вратата с ритници и нахлуват в стаята едновременно. Съвършено е, наистина — красива, смъртоносна хореография, сивите им дрехи се развяват в напора на атаката срещу тънещите в декадентска развала гости на приема. Маската на Чейчек се е смъкнала малко и той не вижда добре с едното око, но извън това чувството е великолепно, абсолютно великолепно.
„Виж как тези предатели и грешници пищят и вряскат. Виж ги как бягат. Вижте мен и бойте се!“
Един от другарите му сритва бара. Чупят се бутилки, алкохолни пари изпълват залата. Чейчек и неговите бойни другари крещят на хората да легнат на пода, лягай долу, долу, казах. Чейчек насочва арбалета си към единствения мъж, който изглежда склонен към съпротива, крясва в лицето му и го бута на пода.
„Да си инструмент на Божественото — мисли си Чейчек — е вълнуващо и праведно.“
Жена пищи. Чейчек ѝ крясва да млъкне.
Всичко приключва бързо и лесно. Нищо чудно, като се има предвид какви са гостите — културни, мекушави. Градският губернатор също е тук, както се очаква, макар че те имат изрични заповеди да не я докосват. „Но защо? Защо? — пита се той. — Защо да прощаваме на човека, одобрил толкова много несправедливи присъди?“
Когато заложниците се укротяват, водачът на групата (Чейчек не знае името му, нито неговото, нито на останалите; нямат нужда от имена, защото всички са едно) тръгва бавно между гостите, хваща ги за косите да вдигне главите им и да види лицата.