Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Този път кой е? — пита Иваня.

Шара се изкашля.

— Моят секретар. Зигруд.

— Секретарят ви е дрейлинг?

— Да.

— Но те нали са диваци?

— Всички сме продукт на собствените си обстоятелства.

Иваня се засмива.

— О, госпожо посланик… Вие сте така прекрасно и неочаквано провокативна. Наистина ще станем приятелки, сигурна съм. А! Тъкмо навреме! — Откъсва се от Шара и хуква към висок мъж с брада, който слиза бавно по стълбите, като си помага с бяло бастунче. Изглежда, дясната тазобедрена става го мъчи, защото при всяка втора стъпка дясната му ръка се стрелка натам, но въпреки това мъжът запазва благородната си осанка. Облечен е в отлично скроено и донякъде консервативно бяло сако с бродиран златен пояс на кръста.

— Ето го най-после моя красавец! Защо се забави толкова? Мислех, че жените се контят с часове пред огледалото, а не мъжете.

— Много скоро ще поръчам да монтират някакъв асансьор в тази проклета къща — казва той. — Тези стълби ще ме убият, сигурен съм.

Иваня се мята на врата му.

— Говориш като старец.

— Чувствам се като старец.

— Но целуваш ли се като старец? — Иваня го придърпва към себе си и той ѝ угажда, но не без кратко колебание. Някой в множеството подсвирва. — Не — установява тя. — Още не. Налага ли се да проверявам всеки ден, скъпи?

— Ако държиш, ще трябва да си уговаряш среща. Понеже съм ужасно зает. Така. Кой е дошъл да проси пари от мен тази вечер? — пита весело той.

Вдига глава да огледа събралите се хора. Светлината от огъня окъпва лицето му.

Сърцето на Шара се смразява — сметнала го е за стар човек, но той не е стар. Всъщност изобщо не се е променил.

Косата му е по-дълга и макар да сребрее по слепоочията, още има онзи характерен червеникав нюанс. Брадата му е наситено медна, но много късо подстригана за разлика от валмото чорлави косми, така популярно сред богатите континентали. Силната челюст не се е променила, самодоволната усмивка още е там и макар дивашкият блясък в очите му да е загубил остротата си, те все още са наситено, пронизително сини, точно каквито ги помни Шара.

Гостите се стичат към него.

— Леле-мале! — казва той. — Каква навалица. Дано си носите чековите книжки… — Посреща ги със смях. Сигурно познава едва шепа от тях, но поздравява всички, сякаш са негови стари приятели.

Шара го гледа пленена, ужасена, объркана. „Колко малко се е променил“ — мисли си.

И с изненада установява, че го мрази заради това. Толкова непоносимо грубо е от негова страна да премине през всичките тези години и да излезе същият човек от прехода.