Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Не ме е страх…
— А би трябвало.
Дръпна я за ръката и почти я повлече. Залитаха надолу по хълма — надолу, все надолу — и тя потръпваше от болка при всяка крачка. „Джайм трябваше да е до мен.“ Щеше да извади златния си меч и да изсече пътека право през тълпата, да избоде очите на всеки, който дръзнеше да я погледне.
Камъните бяха грапави и жулеха меките ѝ ходила. Стъпи на нещо остро, камък или чиреп, и извика от болка.
— Помолих за сандали — изсъска на септа Унела. — Можеше да ми дадете сандали, поне това можеше да направите. — Рицарят отново я дръпна за ръката все едно, че беше някоя проста кръчмарска слугиня. „Забравил ли е коя съм?“ Беше кралицата на Вестерос: никакво право нямаше да се държи така грубо.
Склонът стана по-полегат и улицата се разшири. Церсей отново видя Червената цитадела, блеснала алена на утринното слънце горе на Високия хълм на Егон. „Трябва да продължа да вървя.“ Издърпа ръката си от ръката на сир Теодан.
— Не е нужно да ме влачите, сир.
Закуцука напред, оставяше след себе си диря от кървави стъпки. Врявата наоколо продължаваше.
— Циците на жена ми са по-сладки от тия — извика някой.
Колар запсува, когато Бедните братя му заповядаха да издърпа фургона си.
— Срам, срам, срам за грешницата — пееха септите.
— Вижте я тая — извика някаква курва от прозореца на някакъв бардак и вдигна полите си на мъжете долу. — Тук не са влизали толкова пишки, колкото в путката ѝ.
Камбани звъняха, звъняха, звъняха.
— Това не може да е кралицата — каза някакво момче. — Провиснала е като мама.
„Това е наказанието ми — каза си Церсей. — Съгрешила съм тежко, това е изкуплението ми. Скоро ще свърши, ще е зад мен, ще мога да го забравя.“
Започна да вижда познати лица. Плешив мъж с рунтави бакенбарди гледаше от един прозорец, намръщен като баща ѝ, и за миг толкова ѝ заприлича на лорд Тивин, че се препъна. Младо момиче седеше под един фонтан, мокро от пръските, и я гледаше с обвиняващите очи на Мелара Хедърспун. Видя Нед Старк, а до него малката Санса с кестенявата ѝ коса и голямо рошаво куче, което можеше да е вълкът ѝ. Всяко дете, провряло се през тълпата, се превръщаше в брат ѝ Тирион, ухилен злобно като него в деня, когато умря Джофри. И Джоф беше там, синът ѝ, първородният, красивото ѝ слънчево момче със златните устни и сладката усмивка, имаше такива хубави устни, беше…
Тогава падна за втори път.
Трепереше като есенно листо, когато я вдигнаха на крака.
— Моля ви — промълви тя. — Майко милостива, изповядах се.
— Да — каза септа Моел. — Това е изкуплението ви.
— Не е много далече — каза септа Унела. — Виждате ли? — Посочи. — Горе на хълма, и край.
„Горе на хълма. И край.“ Истина беше. Бяха в подножието на Високия хълм на Егон, замъкът се извисяваше над тях.
— Курва — изкрещя някой.
— Чука се с брат си — извика друг. — Изчадие.
— Искаш ли да осмучеш това, мръсницо? — Мъж с кожена престилка бе извадил члена си и се хилеше. Все едно. Беше почти стигнала до дома си.
Започна да се изкачва.
Тук подигравателният смях и виковете станаха още по-жестоки. Пътят ѝ не я беше превел през Квартала на бълхите, тъй че жителите му се бяха струпали долу по склона на Високия хълм на Егон, за да видят зрелището. Лицата, надничащи злобно зад щитовете и копията на Бедните братя, бяха разкривени, чудовищни, отвратителни. Прасета и голи хлапета щъкаха навсякъде, сакати просяци и джебчии пълзяха из гъстата гмеж като хлебарки. Видя мъже с изпилени като ками зъби, старици с провиснали гуши, големи колкото главите им, курва с огромна пъстра змия, увита около гърдите и раменете ѝ, мъж, чиито бузи и чело бяха покрити с рани, от които капеше сива гной. Хилеха се, ближеха устни и я освиркваха, докато куцукаше покрай тях с провиснали и полюшващи се от стръмното изкачване гърди. Някои ѝ подвикваха мръсни подкани, други — обиди. „Думите са вятър. Думи не могат да ме наранят. Аз съм красива, най-красивата жена във Вестерос, Джайм го казва, Джайм никога не би ме излъгал. Дори Робърт, Робърт изобщо не ме обичаше, но виждаше, че съм красива, искаше ме.“
Но не се чувстваше красива. Чувстваше се стара, мръсна и грозна. Имаше белези по корема от родените деца, а гърдите ѝ не бяха толкова твърди като някога, когато беше млада. Без дрехите, които да ги стягат, бяха увиснали. „Не трябваше да правя това. Бях тяхната кралица, но сега видяха, видяха, видяха. Не трябваше да позволя да видят.“ Облечена и с корона беше кралица. Гола и залитаща беше само жена, не много по-различна от жените им, повече като майките им, отколкото като хубавите им малки девствени дъщери. „Какво направих?“
Нещо ѝ беше влязло в очите, смъдеше и размътваше погледа ѝ. Не можеше да плаче, нямаше да заплаче, червеите не трябваше да я видят, че плаче. Избърса очите си с длани. Лъхна студен вятър и тя затрепери неудържимо.