Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Блудница — изкрещя друг глас. Пак жена. Нещо изхвърча от тълпата. Някакъв гнил зеленчук. Кафяво и капещо, профуча над главата ѝ и пльосна в краката на един от Бедните братя. „Не ме е страх. Аз съм лъвица.“ Продължи напред.
— Горещи банички — викаше момчето на пекаря. — Хайде на горещите банички.
Септа Сколера биеше камбанката и пееше:
— Срам, срам, срам, срам за грешницата, срам, срам.
Бедните братя вървяха пред тях, разбутваха хората с щитовете си, отваряха с жива стена тясна пътека. Церсей ги следваше, вдигнала вдървено глава и впила очи в далечината. Всяка стъпка я доближаваше до Червената цитадела. Всяка стъпка я доближаваше до нейния син и спасението.
Сякаш им отне сто години, докато прекосят площада, но най-сетне мраморът отстъпи на каменни плочи, дюкяни, конюшни и къщи се доближиха от двете страни, щом заслизаха по хълма на Висения.
Тук ходът им се забави. Улицата беше стръмна и тясна, тълпите — още по-гъсти. Бедните братя натискаха преградилите пътя им, мъчеха се да ги избутат настрана, но те нямаше къде да отидат, а другите отзад напираха. Церсей се стараеше да държи главата си вдигната, но стъпи на нещо хлъзгаво и залитна. Щеше да падне, но септа Унела я задържа.
— Ваша милост трябва да гледа къде стъпва.
— Да, септа — отвърна хрисимо Церсей, макар да беше толкова ядосана, че бе готова да я заплюе. Продължи напред, облечена само в настръхнала кожа и в гордостта си. Погледна нагоре за Червената цитадела, но тя вече се беше скрила от погледа ѝ зад високите дървени сгради от двете страни.
— Срам, срам — пееше септа Сколера и биеше камбанката.
Церсей се опита да закрачи по-бързо, но скоро се озова зад гърбовете на Звездите пред нея и се наложи отново да забави стъпка. Някакъв мъж напред продаваше печено месо от количка и процесията спря, докато Бедните братя го избутат настрани. Месото приличаше подозрително на плъх, но хората наоколо дъвчеха с шишове в ръка. Най-после улицата се опразни достатъчно, за да продължат напред.
— Искаш ли да си хапнеш? — извика някакъв дебелак със свински очички, огромен корем и рошава брада, която ѝ напомни за Робърт. Тя го погледна с отвращение, а той хвърли шиша по нея. Полуопеченото месо остави петно мазнина и кръв по бедрото ѝ.
Тук виковете сякаш бяха по-силни, отколкото на площада, може би защото тълпата беше много по-близо. „Курва“ и „грешница“ бяха най-честите, но викаха и „тая, дето се ебе с брат си“, и „путка“, и „предателка“, а от време на време чуваше някой да вика за Станис или за Марджери. Калдъръмът под стъпалата ѝ беше мръсен, а имаше толкова малко място, че дори не можеше да заобиколи локвите. „Никой не е умрял от мокри крака“, каза си. Искаше ѝ се да вярва, че локвите са просто дъждовна вода, но конска пикня беше по-вероятно.
Още боклук се посипа от прозорци и тераси: изгнили плодове, ведра прокиснала бира, яйца, които се пръскаха на сярна воня, щом се разпукваха на земята. След това някой хвърли умряла котка върху главите на Бедните братя и Синовете на Воина — трупът тупна на каменните плочи толкова силно, че оплиска краката ѝ с черва и личинки.
Церсей продължи напред. „Аз съм сляпа и глуха, а те са червеи.“
— Срам, срам — пееха септите.
— Кестени, горещи кестени — ревеше уличен продавач.
— Кралица Путка — обяви тържествено някакъв пияница от една тераса горе и вдигна към нея чашата си в подигравателен тост. — Наздраве за циците на кралицата! — „Думите са вятър — помисли Церсей. — Думи не могат да ме наранят.“
На средата на хълма на Висения падна за първи път, понеже кракът ѝ се хлъзна в нещо, което можеше да се е изсипало от изхвърлено нощно гърне. Септа Унела я вдигна. Накъсан смях мина по тълпата, а един мъж ѝ изрева, че ако му духне, ще ѝ мине. Церсей погледна зад себе си. Все още можеше да види огромния купол и седемте кристални кули на Великата септа на Белор горе на хълма. „Наистина ли съм изминала толкова малко?“ По-лошо, сто пъти по-лошо: беше изгубила от погледа си Червената цитадела.
— Къде… къде…?
— Ваше величество. — Капитанът на ескорта пристъпи до нея. Церсей бе забравила името му. — Не спирайте. Тълпата става неудържима.
„Да — помисли тя. — Неудържима.“