Нефритеният трон [bg]

Лорънс не можа да отрече истината, нито да му предложи лъжлива утеха. Моряците предпочитаха да гледат на дракона като на бойна машина, като на кораб, който диша и лети, като на инструмент на човешката воля. Приемаха неговата мощ и груба сила като естествено отражение на размерите му. Бояха се от него толкова, колкото човек се бои от едър и опасен мъж. Божественият вятър обаче му придаде усещане за свръхестественост. Разрушенията на „Валери“ бяха прекалено жестоки, за да са човешки. Те пробудиха спомените за всяка стара легенда за огън и разрушения от небето.

Битката вече изглеждаше кошмарна и в собствените му спомени — безкрайния поток от бляскащи фойерверки, червения огън от оръдията, пепелявобелите очи на Фльор дьо Нюита в мрака, горчивия вкус на пушека на езика му и най-вече бавното спускане на вълната като завеса в края на представление. Той погали в мълчание лапата на Темерер и двамата се загледаха в дирята на кораба по водата.

Викът „Платна!“ дойде с първите слънчеви лъчи. „Уилям Оранжски“ се появи на хоризонта на два румба вдясно от носа. Райли се загледа през бинокъла.

— Ще свикаме хората на ранна закуска. Корабът ще ни настигне още преди девет часа.

Фрегатата „Шантуз“ стоеше между двата по-големи кораба и сигнализираше на приближаващия се транспортен. Тя също щеше да се върне в Англия, за да бъде конфискувана и да откара пленниците. Денят бе ясен и много студен. Небето бе в онзи специфичен богат оттенък на синьото, запазен за зимата. „Шантуз“ изглеждаше много весела с белите си брамсели и бомбрамсели. Рядко се случваше транспортен кораб да се сдобие с военна плячка и беше редно настроението да е празнично. Един красив четирийсет и четири оръдеен кокетен платноход със сигурност щеше лесно да се продаде, а щеше да има и награда за пленниците. Неспокойното настроение от предишната нощ обаче не се бе разсеяло и мъжете работеха в мълчание. Самият Лорънс не спа много добре и сега стоеше на бака и наблюдаваше замислено приближаването на „Уилям Оранжски“. Скоро отново щяха да са съвсем сами.

— Добро утро, капитане — каза Хамънд и застана до него.

Това натрапване бе нежелано и Лорънс не направи опит да скрие този факт, но без резултат. Хамънд бе зает да оглежда „Шантуз“ с израз на цинично задоволство.

— Не можехме дори да мечтаем за по-добро начало на пътуването.

Дърводелецът и помощниците му бяха наблизо и поправяха счупената палуба. Един от тях, веселяк със смъкнати рамене на име Ледоус, който вече си бе спечелил име на корабен шут, при тази забележка се наежи и загледа Хамънд с открито неодобрение. Дърводелецът Еклоф, едър, мълчалив швед, го потупа по рамото с големия си юмрук, за да го върне към работата.

— Учуден съм, че мислите така — каза Лорънс. — Не предпочитате ли да пътувате с първа класа?

— Не, не — отвърна Хамънд, глух за сарказма. — По-добре от това не може да бъде. Знаете ли, че едно гюле мина през каютата на принца? Един от стражите му загина, друг бе ранен тежко и почина снощи. Доколкото разбрах, той е побеснял. За една нощ френската флота ни помогна повече, отколкото нашата дипломация за месеци. Дали не е възможно да му представим капитана на пленения кораб? Аз, разбира се, му казах, че нападателите ни са французи, но ще е добре да представя неоспоримо доказателство.