Тръпка [bg]

— Не съм спирал.

Най-вероятно и аз трябваше да отвърна нещо романтично, но също не събрах смелостта. Наместо това, докато го гледах как срамежливо дъвче горната си устна и продължава да гледа в краката си, промърморих:

— Трябва да ти е било доста скучно.

Сам се разсмя. Весел, самоироничен смях.

— Четеш доста. И прекарваш прекалено много време зад прозореца на кухнята, където не можех да те видя достатъчно добре.

— Но не прекарвам достатъчно време гола зад прозореца на спалнята ми, нали? — подразних го.

Сам се изчерви:

— Това не е темата на разговора ни.

Наистина беше много сладък, когато се притеснеше. Отново тръгнах напред, подритвайки златистите листа. Чух го как се затътри зад мен:

— А каква беше темата на разговора ни? Би ли ми припомнил?

— Ох, забрави! — промърмори Сам. — Кажи, харесва ли ти това място или не?

Спрях и се извърнах към него, внезапно осъзнала нещо:

— Изобщо не си смятал, че Джак би могъл да бъде тук, нали?

Той повдигна тъмните си вежди.

— Имаше ли изобщо намерение да го търсим наистина?

Той вдигна ръце, все едно се предава:

— Какво очакваш да кажа?

— Искал си да видиш дали ще разпозная това място, нали? — пристъпих напред, скъсявайки дистанцията между нас. Можех да усетя топлината на тялото му в хладния следобед, без дори да го докосвам — Ти си ми казал за тази гора по някакъв начин. Как успя да ми я покажеш?

— Опитвам се да ти обясня. Но ти не искаш да ме слушаш. Защото си упорита. Ние разговаряме така — това са нашите думи. Просто образи. Елементарни, базови образи. Променила си се, Грейс. Въпреки че си запазила човешката си кожа. Иска ми се да повярваш. — Ръцете му все още бяха вдигнати, но по устните му в спускащия се сумрак заигра усмивка.

— Значи си ме довел тук, за да видя това. — Направих още една крачка към него. Той отстъпи.

— Харесва ли ти?

— При това ме измами, че идваме за друго. — Още една крачка напред, още една назад. Но усмивката му се разшири.

— Е, харесва ли ти?

— И си бил пределно наясно, че няма да срещнем никого тук.

Усмивката му се разшири още. Белите му зъби проблеснаха.

— Харесва ли ти?

Ударих го лекичко с юмруци в гърдите.

— Знаеш, че съм запленена от това място. Знаел си, че ще бъда запленена.

Посегнах да го ударя отново, но той хвана китките ми. За момент останахме така — той, леко приведен над мен, с усмивка, която почти беше разполовила лицето му, а аз — вдигнала очи към неговите: Натюрморт с момче и момиче. Това бе съвършеният момент, в който да ме целуне, но той не го стори. Просто ме гледаше и докато осъзная, че самата аз мога съвсем лесно да го целуна, видях как усмивката му угасва.

Бавно сведе ръцете ми и ги пусна.

— Радвам се — произнесе много тихо.