Тръпка [bg]

— У дома — промълви. Може би очакваше да кажа нещо. А може би да остана безмълвна. Предполагам, че всичко бе изписано на лицето ми. Наистина нямах думи, с които да изразя чувствата си — просто се оглеждах наоколо, заобиколена от златистата омара, от вековните стволове, от нежните жълти листа.

— Хей! — Сам отново ме хвана за ръката, оглеждайки лицето ми, сякаш очакваше да види сълзи по страните ми. — Изглеждаш тъжна.

Завъртях се бавно. Въздухът искреше край мен, трептящ и ярък.

— Представях си как идвам тук, когато бях малка. Просто не мога да разбера къде съм виждала това място — произнесох тихо. Осъзнавах, че говоря пълни безсмислици, но продължих в опит да стигна до някакъв отговор сама за себе си. — Гората зад къщата ни не изглежда така. Дърветата не са такива. Листата не са такива. Не знам защо познавам това място.

— Може би някой ти е разказал за него.

— Все си мисля, че щях да си спомням, ако някой ми беше описал тази част на гората до последния възможен детайл, включително и цвета на въздуха. Дори не мога да си представя как някой би могъл да намери думите, за да го опише.

Сам се усмихна:

— Аз ти разказах за това място. Ние вълците имаме странни начини за комуникация, нали помниш? Показваме си образи, когато сме близо един до друг.

Обърнах се към него — тъмен силует на фона на ярката светлина — и го изгледах сърдито:

— Явно нямаш намерение да спреш с това.

Очите му не се отклоняваха от мен, пронизващият вълчи взор, който познавах толкова добре, тъжен и напрегнат.

— Защо продължаваш да повдигаш тази тема? — настоях.

— Беше ухапана. — Той тръгна в кръг около мен, подритвайки листата в краката си, и ме гледаше изпод гъстите си вежди.

— Е и?

— Трябва да признаеш пред себе си коя си. Да признаеш пред себе си, че си една от нас. Нямаше да познаеш това място, ако не беше вълк, Грейс. Само един от нас би могъл да види това, което ти показах тогава. — Гласът му бе сериозен, в погледа му се долавяше напрежение. — Не бих могъл… не бих могъл дори да разговарям с теб в момента, ако не беше една от нас. Ние не трябва да говорим за това какво представляваме в действителност с нормалните хора. В нашия живот няма много правила, но Бек ми каза, че това е единственото, което не бива да нарушавам никога.

Не виждах никакъв смисъл в това.

— И защо не?

Сам не каза нищо, но пръстите докоснаха врата му на мястото, където беше прострелян; докато го правеше, видях блестящите белези на китката му. Струваше ми се крайно несправедливо някой толкова благороден и нежен като Сам да бъде белязан завинаги с доказателство за човешката жестокост. Потръпнах, може би заради все по-хладния следобеден бриз.