Кървави книги (Том 6) [bg]

— Не искам да разпространяват лъжи за мен — повтори той. — Че съм проливал кръв.

— Нищо не са ми казвали — увери го тя.

Той се бе отказал да използва гърдите й за възглавница и сега се накани да я възседне. Ръцете му шареха нежно по тялото й.

— Искаш ли да ти покажа колко съм чист? — попита той. — Колко лесно ще спра барабаните?

Преди Илейн да успее да отговори, ръцете му я стиснаха за шията. Нямаше време дори да ахне, камо ли да извика. Пръстите му бяха ловки; намериха трахеята и натиснаха силно. Тя чу как пулсът ускори барабаненето в ушите й.

— Става бързо; и чисто — казваше той, а цветовете продължаваха да се менят по лицето му: червено, жълто, зелено; червено, жълто, зелено.

Знаеше, че тук има някаква грешка; ужасно недоразумение, което не можеше съвсем да проумее. Опита се да открие някакъв смисъл в него.

— Не разбирам — опита се да му каже тя, но нараненият й ларинкс успя да произведе единствено някакъв гъргорещ звук.

— Късно е за извинения — каза той, поклащайки глава. — Ти сама дойде при мен, забрави ли? Искаше барабаните да спрат. Защо иначе ще идваш? — Хватката му се затегна още повече. Тя имаше чувството, че лицето й се подува и кръвта всеки момент ще плисне от очите й. — Не разбра ли, че идват да те предупредят за мен? — каза намръщено, докато се трудеше върху нея. — Дойдоха, за да те отблъснат от мен, като ти кажат, че проливам кръв.

— Не — опита се да изцеди с последни сили тя, но той само я стисна още по-силно за гърлото.

Барабаните биеха оглушително в ушите й; макар устата на Кавана да се отваряше и затваряше, тя вече не можеше да чува какво й говори. Но това нямаше особено значение. Илейн осъзна, че той не е Смъртта; не е костеливият пазител, когото бе очаквала. В своята нетърпеливост тя се бе оставила в ръцете на най-обикновен убиец, някакъв уличен Каин. Искаше й се да го заплюе презрително, но губеше съзнание, стаята, светлините, лицето му пулсираха в ритъма на барабаните. После всичко спря.

Илейн погледна надолу към леглото. Тялото й лежеше проснато върху него. Едната й ръка се бе вкопчила отчаяно в чаршафа и все още го стискаше, макар в нея да не беше останал живот. Езикът й беше оплезен, върху посинелите устни имаше слюнка. Но (както беше обещал) не се виждаше никаква кръв.

Тя покръжи отгоре, като присъствието й не успя дори да размърда паяжината в ъгъла на ваната; наблюдаваше как Кавана извършва ритуалите на своето престъпление. Той се беше навел над тялото й и шепнеше нещо в ухото й, докато оправяше омачканите чаршафи. След това се разкопча и извади онази кост, чиято възбуда беше най-чиста форма ласкателство. Онова, което последва, беше комично в своето неприличие; комично бе и тялото й, с белезите си и местата, където възрастта бе оставила своите отпечатъци. Наблюдаваше разсеяно непохватните му опити да свърши. Задникът му беше блед и по него се забелязваха отпечатъци, оставени от бельото му; движението им й напомняше механична играчка.