Кървави книги (Том 6) [bg]

— Полицията идва днес — обяви той, преди още да е стигнал последното стъпало. — Търсиха ви.

— Нима — рече тя. — Казаха ли какво искат?

— Да говорят с вас. Спешно. Двама ваши приятели…

— Какво за тях?

— Починали са — рече той. — Този следобед. Имали някакво заболяване.

В ръката си държеше лист хартия. Докато й го подаваше, го задържа за миг в ръката си:

— Оставиха този номер, на който да се обадите — рече той. — Трябва да се свържете с тях колкото се може по-скоро. — Предал съобщението, мъжът се обърна и започна да се изкачва нагоре.

Илейн погледна листчето хартия, върху което беше надраскан телефонен номер. Докато прочете седемте цифри, Прудо вече беше изчезнал.

Тя се върна в апартамента си. Незнайно защо си мислеше не за Рубен и Соня — които, очевидно, нямаше да види отново — а за яхтсмена Мейбъри, който бе видял Смъртта и й се беше изплъзнала само за да го последва като вярно куче, в очакване на момента когато ще скочи и ще му оближе лицето. Илейн седна до телефона и се загледа в цифрите на листчето, после в пръстите, които го държаха и в ръцете, към които бяха прикрепени пръстите. Възможно ли бе докосването на тези пръсти да носи смърт? Това ли идваха да й кажат детективите? Че приятелите й са мъртви заради нея? Ако беше така, до колко хора се беше докосвала през дните, последвали посещението й в смъртоносната крипта? На улицата, в автобуса, в магазина, на работа, по време на почивка. Спомни си Бърнис, просната на пода в тоалетната, и Хърмаяни, която се опита да изтрие целувката, сякаш знаеше, че й е била предадена някаква напаст. И внезапно осъзна, чак до мозъка на костите си, че подозренията на преследвачите й са правилни и през всичките тези дни тя е отглеждала в себе си едно смъртоносно дете. Ето откъде се беше появил гладът й, ето откъде се бе появило и сияйното задоволство.

Остави листчето настрани и седна в полумрака, опитвайки се да установи точното местонахождение на чумата. На върховете на пръстите ли беше? В корема, в очите й? Не, и въпреки това да. Първото й предположение не беше вярно. Това изобщо не бе дете; тя не го носеше в някоя определена клетка. Беше навсякъде. Двете бяха синоними. И затова нямаше да могат да изрежат зловредната част, както бяха изрязали туморите й заедно с поразените тъкани. Не че щеше да успее да укрие този факт от тях. Нали бяха дошли да я търсят, за да я затворят отново в стерилна стая, да я лишат от собствено мнение и достойнство, само за да я направят обект на бездушните си изследвания. Тази мисъл я възмути, по-добре да умре, сгърчена в агония, както онази жена с кестенявата коса в криптата, отколкото отново да им падне в ръцете. Илейн разкъса листчето на малки парченца и ги остави да паднат на пода.