Кървави книги (Том 6) [bg]

— Връщам се в Сантарем. Не искам да идват да ме търсят.

— Няма да дойдат.

— Откъде знаеш? Здраво омазахме нещата там. Можехме просто да ги подкупим. Да намерим някакъв друг начин да ги накараме да се махнат от земята.

— Съмнявам се. Нали чу какво каза Тателман. Родова собственост.

— Можеш да получиш моята част от земята — каза Щумф. — Аз не я искам.

— Значи сериозно говориш? За махането оттук?

— Чувствам се омърсен. Ние сме грабители, Локи.

— Погребението си е твое.

— Сериозно говоря. Аз не съм като теб. Никога не съм имал куража да се занимавам с такива неща. Ще откупиш ли моята третина?

— Зависи от цената.

— Каквото ти се дава. Твоя е.

След като се изповяда, Щумф се върна в леглото, за да си допуши цигарата в тъмното. Скоро щеше да се развидели. Поредната зора в джунглата: прекрасен момент, твърде кратък, преди светът да започне да се поти. Колко мразеше това място. Но поне не беше докосвал никой от индианците; не беше се приближавал дори на разстояние от едно издишване. Каквато и зараза да бяха предали на Черик, той определено не я беше пипнал. След по-малко от четирийсет и осем часа щеше да е далеч, в Сантарем, и после в някой друг град, който и да е, където племената не можеха да го проследят. Вече беше изтърпял наказанието си, нали? Беше заплатил за алчността и арогантността с гадостта в корема си и с ужасиите, които никога нямаше да успее да забрави напълно. Дано това да е достатъчно, помоли се той, и потъна в грабителски сън, преди маймуните да са успели да обявят с виковете си началото на новия ден.

Един бръмбар с блестящо гръбче, попаднал в капан под противокомарната мрежа на Щумф, жужеше в кръгове и търсеше начин да се измъкне. Не можа да намери изход. Накрая, изтощен от търсенето, закръжи над спящия мъж и кацна на челото му. Запълзя, пиейки от порите му. Под едва доловимите му стъпки кожата на Щумф се цепеше в поредица от мънички рани.