Мъжът от Санкт Петербург [bg]

— Как революционерите биха разбрали за тях?

— Просто разсъждавам — отвърна Томсън. — Това щеше ли спре преговорите ви?

— Определено — рече Уолдън и изстина при тази мисъл. — Ако царят научи, че племенникът му е убит в Лондон от революционер — особено ако е експатриран руски революционер, — той ще побеснее. Нали знаете, Томсън, какво е отношението на руснаците към начина, по който се отнасяме към техните подривни елементи — нашата политика на отворени врати винаги е била повод за търкания на дипломатическо ниво. Нещо подобно би разрушило отношенията между двете страни поне за двайсет години. Тогава един съюз би бил немислим.

Томсън кимна.

— От това се страхувах. Е, тази нощ не можем да направим нищо повече. Моите хора ще започнат работа по случая призори. Ще претърсим парка за следи и ще разпитаме слугите ви. Вероятно ще приберем и неколцина анархисти от Ист Енд.

— Мислите ли, че ще хванете онзи човек? — попита Алекс.

Уолдън се надяваше Томсън да отговори нещо успокоително, но не стана така.

— Няма да е лесно. Той очевидно планира добре, затова сигурно има някакво скривалище. Не разполагаме и с добро описание. Ако раните му не го принудят да иде в болница, шансовете ни са нищожни.

— Той може отново да се опита да ме убие — рече Алекс.

— Затова ние ще вземем мерки. Предлагам утре да се изнесете от тази къща. Ще ангажирам за вас целия последен етаж в някой хотел, под друго име, и ще ви дам охранител. С лорд Уолдън ще трябва да се срещате тайно, а вие ще отмените всичките си светски ангажименти, разбира се.

— Разбира се.

Томсън се изправи.

— Стана много късно. Ще ида да уредя нещата.

Уолдън позвъни на Причард.

— Чака ли ви карета, Томсън?

— Да. Нека се чуем по телефона утре сутрин.

Причард изпрати Томсън, а Алекс си легна. Уолдън нареди на Причард да заключи и се качи на горния етаж.

Не му се спеше. Когато се съблече, се принуди да се отпусне и да освободи всички противоречиви емоции, които цял ден бе удържал. Първо, беше горд със себе си: „Все пак аз извадих меч и се бих с нападателя: не е зле за мъж на петдесет и с болен крак!“. После се потисна, когато си спомни колко спокойно бяха обсъждали евентуалните дипломатически последствия от смъртта на Алекс — жизнерадостният, срамежлив, красив и умен Алекс, когото познаваше още от дете.

Легна си, но остана буден, защото преживяваше отново момента, когато вратата на каретата се отвори и мъжът застана там с револвера; и колко се изплаши, не за себе си или за Алекс, а за Лидия и Шарлът. Мисълта, че може да ги убият, го накара да се разтрепери в леглото. Спомни си как преди осемнайсет години държеше в прегръдките си Шарлът, която имаше руса коса и нямаше зъби; спомни си как тя се учеше да ходи и все си падаше на дупето; спомни си как й подари собствено пони и радостта й тогава му донесе най-голямата тръпка в целия му живот; спомни си я само преди няколко часа, как вървеше пред краля и кралицата с високо вдигната глава, вече пораснала и красива жена. „Ако тя беше умряла — помисли си той, — не знам дали щях да го понеса.“