Мъжът от Санкт Петербург [bg]

Базил Томсън имаше продълговата глава със светла оредяваща коса, гъст мустак и пронизващ поглед. Уолдън беше чувал за него. Баща му беше архиепископът на Йорк. Томсън беше учил в „Итън“ и „Оксфорд“ и бе служил в колониите като комисионер и премиер-министър на Тонга. Беше се квалифицирал като адвокат и после постъпи към службата по затворите, а накрая стана и директор на затвора „Дартмур“ с репутация на човек, който бързо потушава бунтове. От затворите се насочи към полицията и се превърна в експерт по смесената криминално-анархистка среда в Ист Енд. Тази му специалност му донесе най-високия пост в Специалния отдел, иначе казано, в тайната полиция.

Уолдън го покани да седне и започна да разказва събитията от вечерта. През цялото време поглеждаше към Алекс. Момчето беше привидно спокойно, но с пребледняло лице. Отпиваше от чашата с бренди и сода, а лявата му ръка стискаше спорадично страничната облегалка на креслото.

По някое време Томсън прекъсна Уолдън:

— Когато каретата дойде, забелязахте ли, че лакея го няма?

— Да — отвърна Уолдън. — Попитах кочияша къде е, но той като че ли не ме чу. Тогава, тъй като пред двореца беше голяма суматоха и дъщеря ми настояваше да побързам, аз реших да разбера какво става, когато стигнем у дома.

— Нашият престъпник е разчитал на това, разбира се. Трябва да е доста хладнокръвен. Продължавайте.

— Каретата спря внезапно насред парка и онзи мъж отвори вратата.

— Как изглеждаше?

— Висок. Беше с шал или нещо подобно на лицето. Тъмна коса. Втренчени очи.

— Всички престъпници са с втренчени очи — рече Томсън. — А преди това кочияшът успял ли е да го разгледа добре?

— Не особено. Тогава мъжът е носел шапка и е било тъмно, разбира се.

— Хм. И какво стана?

Уолдън си пое дълбоко дъх. По време на инцидента той беше по-скоро ядосан, отколкото изплашен, но сега, когато си го припомняше, го обземаше страх заради Алекс, Лидия и Шарлът.

— Лейди Уолдън изпищя и това като че ли сепна онзи тип. Вероятно не е очаквал да има жени в каретата. Така или иначе, се поколеба. — „И слава богу“, мина му през ума. — Аз го намушках с меча и той изтърва оръжието си.

— Сериозно ли го ранихте?

— Съмнявам се. Не можех да замахна в тясното пространство, а и, разбира се, мечът не е особено остър. Но ми се струва, че му пуснах кръв. Ще ми се да му бях отсякъл проклетата глава.

Икономът влезе и разговорът прекъсна. Уолдън осъзна, че е говорил доста високо. Опита да се успокои. Причард сервира сандвичи и бренди със сода на тримата мъже.

— Най-добре не си лягай, Причард, но отпрати останалите — нареди Уолдън.

— Разбира се, милорд.

Когато той излезе, Уолдън рече: