Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— Как ти се стори Санчес? — попита тя.
— Порядъчен човек — признах.
— И аз така си помислих.
— Това ли очакваше? — попитах.
— Не. Изобщо не очаквах това.
— А какво?
— Не знам. Защитавала съм много убийци. Не ми приличаше на тях. Може би е прекалено мек. Недостатъчно агресивен.
— Може и да не е убиец.
— Как така?
Отпих от четвъртото си уиски за последните двайсет минути и усетих как мозъкът ми започва да се замъглява.
— Предполагам, че там с тези девет мъже се е случило нещо много странно.
— Странно в какъв смисъл?
— Ами нека ти обясня. Това не са военни действия като във Виетнам, Корея или Втората световна, където понякога цели бригади са превъртали и са започвали да убиват. Санчес и хората му са били под съвсем друг вид напрежение.
— Значи според теб не е станало така, както пише по вестниците?
— Не. Според мен изобщо не е било толкова сложно.
— Защо?
— Защото не са избили сърбите веднага. Защото след избиването на хората на Ахан са изчакали два дни, достатъчно време да се успокоят. Защото в този екип е имало деветима мъже, а девет души не могат заедно да решат да извършат нещо гадно. Защото в такива случаи винаги има обстоятелства, които е адски трудно да разбереш, ако не си бил там.
— И какво е станало според теб?
— Наистина не знам.
Тя отпи голяма глътка скоч.
— Ти си бил на война. Някога усещал ли си подобно желание?
Замислих се.
— Веднъж, предполагам.
— От какво се получи?
— Беше няколко дни след края на Войната в Залива. Републиканската гвардия на Саддам се беше измъкнала от обръча и започна да избива кюрдите и шиитите, които нашето правителство беше подтикнало да се вдигнат срещу режима, след като им обещахме да унищожим армията на Саддам. Излезе, че сме ги излъгали.
— Май си спомням нещо за това.
— Е, медиите в Америка не обърнаха особено внимание. И така, те се вдигнаха и изведнъж изникна Републиканската гвардия. Така и не разбраха какво ги е ударило. Хиляди кюрди и шиити, много от тях жени и деца, започнаха да загиват. Оцелелите избягаха на юг, в Кувейт. Построихме лагери и направихме всичко възможно, за да ги излекуваме и да се погрижим за тях, но от това се почувствахме още по-зле.
— И сте искали да отмъстите?
— Не. Искахме да сподавим чувството си за вина. Нашето правителство беше постъпило много непочтено и тези хора плащаха за това. Но Чичо Сам не беше там да ги погледне в очите.
— И според теб тук е станало нещо подобно?
— Не. Нищо подобно. Виждаш ли, на нас ни се искаше и адски много говорехме за това. Но нищо повече.
Тя пресуши уискито си и за момент ми се стори малко замаяна, а устните й — влажни. Почувствах се дързък, а очите ни се потърсиха и се срещнаха. А после настъпи една дълга неудобна пауза.
10
В крайна сметка тя наруши мълчанието, като ми каза да спра да я настъпвам, защото била със сандали. После плати сметката и се разделихме при асансьора, защото тя настоя да изкачи два етажа пеш, а аз исках да се кача комфортно. Когато я видях за последно, се клатушкаше между стената и перилата, като от време на време се препъваше в стъпалата и се опитваше да се движи грациозно. Някои жени наистина не трябва да си поръчват нищо друго освен „Евиан“ с лимон.
На следващата сутрин имах съвсем леко главоболие, докато колата ни подскачаше по пътя към затвора на военновъздушната база, но горката мис Мороу явно изпитваше в пълна сила отмъстителната злост на скоча. През половината време запушваше ушите си с ръце, за да предпази размътения си мозък от титаничния рев на шестцилиндровия двигател и гласа на Делбърт, който беше особено весел и приказлив.
Беше денят, в който трябваше да се разделим и всеки да поеме отделен заподозрян, за да го разпита. Ако се ограничавахме до два часа с всеки от оставащите войници, щяхме да свършим още следобед. Реших да се хвана със старшина Майк Персико, сержант първи клас Анди Колдуел и сержант първи клас Франсоа Перит.
Майкъл Персико беше на четирийсет и шест. Беше бивш тиловак, който беше кандидатствал за обучение за участие в бойни действия и го бяха приели. Във всяко елитно формирование от специалните части има по един старшина, когото обикновено наричат „шеф“. Те са техническите специалисти, които отговарят за функционирането на всички останали, грижат се за оръжието, комуникациите, медицинското осигуряване. Персико беше в този екип от осемнайсет години. Беше „старото куче“ в него — нещо като живата му история. Имаше „Бронзова звезда“ за проявена смелост от Сомалия и „Сребърна звезда“ от Залива.