Тайната на Шамбала
- Автор: Редфилд Джеймс
- Серия: celestine series #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Шамбала». Краткое содержание книги:
— Питал ли си накъде да тръгнеш хора, които не познаваш? — попита Ин.
Той ни изгледа.
— Да, питах. Мислите ли, че те са съобщили на войниците?
Ин кимна и Джейкъб изглеждаше обзет от паника. Оглеждаше се нервно във всички посоки.
— Джейкъб — попитах аз, — трябва да зная, срещал ли си Уилсън Джеймс?
Джейкъб не можеше да се съсредоточи.
— Откъде да знаем, че китайците не са на крачка от нас?
Опитах се да го погледна в очите и най-сетне успях да го накарам да отвърне на погледа ми.
— Това е много важно, Джейкъб. Спомняш ли си да си срещал Уил? Той изглежда като перуанец, но говори с американски акцент.
Джейкъб продължаваше да изглежда объркан.
— Защо да е толкова важно? Та ние трябва да мислим как да се измъкнем оттук.
Ние слушахме, а Джейкъб направи няколко предложения къде да си направим лагер за през нощта, докато китайците се махнат от тези места, или още по-добре, как можем бързо да прекосим Хималаите и да се озовем в Индия.
Аз продължавах да си представям визуално как моята енергия се излъчва към него и се концентрирах върху лицето му, търсейки израз на спокойствие и мъдрост в неговите черти, особено в очите му. Най-сетне той започна да гледа към мен.
— Защо искате да откриете този човек? — попита той.
— Убедени сме, че има нужда от нашата помощ. Той е човекът, който ме помоли да дойда в Тибет.
Той ме погледна за момент, очевидно опитвайки се да се концентрира.
— Да — каза най-сетне. — Срещах твоя приятел. Беше във фоайето на един хотел в Ласа. Седяхме един срещу друг и започнахме да си говорим за китайската окупация. От дълго време сме възмутени от китайците и аз чувствам, че причината, поради която дойдох тук, е, че исках да направя нещо, каквото и да е. Уил ми каза, че ме е виждал няколко пъти в хотела този ден и това сигурно означава нещо. Не знаех какво има предвид.
— Той спомена ли за място, наречено Шамбала? — попитах аз.
Джейкъб ме погледна с интерес.
— Не точно така. Спомена мимоходом, че Тибет няма да бъде свободен, докато не се разбере истинската същност на Шамбала. Беше нещо подобно.
— Спомена ли нещо за врата?
— Струва ми се, че не. Не си спомням голяма част от разговора ни. Беше съвсем кратък.
— Ами накъде се отправи? — попита Ин. — Спомена ли накъде отива?
Джейкъб отклони поглед, замислен, след което каза:
— Мисля, че спомена място, което се казваше Дормар — така ми се струва — и за някакви руини на манастир там.
Погледнах Ин.
— Зная къде е това — каза той. — Намира се на северозапад, на четири-пет часа път. Ще бъде трудно пътуване. А и е студено.
Мисълта, че трябва да пътуваме толкова далеч сред тибетската пустош, срина енергията ми.
— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита Ин Джейкъб.
— О, не — каза той. — Трябва да се измъкна оттук.
— Сигурен ли си? — настоя Ин. — Китайците изглеждат много активни точно сега.
— Не мога — отвърна Джейкъб и отклони поглед. — Аз съм единственият измежду нас, който може да се свърже с правителството, за да потърси приятелите ми. Ако въобще мога да получа помощ.
Ин написа нещо на парче хартия и го подаде на Джейкъб.
— Намери телефон и позвъни на този номер — каза Ин. — Спомени името ми и им дай номер, на който да ти позвънят. Щом проверят кой си, те ще ти се обадят и ще ти кажат какво да правиш.
Ин продължи да обяснява на Джейкъб най-лесния път да се върне към Сага и ние го изпратихме до неговата камионетка.
Когато се качи в колата си, той ни каза:
— На добър път… Надявам се да намерите приятеля си.
Аз кимнах.
— Ако го намерите, може да излезе, че за това съм дошъл в Тибет, нали? За да помогна.
Той се обърна и запали колата си. Погледна още веднъж към нас и потегли. Ин и аз бързо се спуснахме към нашия джип и когато отново излязохме на главния път, забелязах, че той се усмихваше.
— Смяташ ли, че си разбрал Третото проникновение сега? — попита. — Обмисли го в пълни подробности.
Погледнах го, размишлявайки над въпроса му. Разковничето към това проникновение, изглежда, бе идеята, че нашите полета могат да издигат полетата на другите хора, да издигат хората на по-високо ниво на съзнание, при което те могат да се свързват и да се направляват от водещите си интуиции. Онова, което разшири моите представи в това отношение, освен всичко, научено в Перу, бе концепцията, че нашето молитвено поле се излъчва около нас и ние можем да го настроим така, че да издига полетата на всички останали — дори когато не говорим непосредствено с тях и не виждаме лицата им. Можем да правим това като си представим визуално, че то става — като го очакваме.