Тайната на Шамбала
- Автор: Редфилд Джеймс
- Серия: celestine series #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Шамбала». Краткое содержание книги:
Ин бавно се размърда и се изправи на мястото си, поглеждайки ме усмихнат. Той излезе от джипа, изтегна се, после извади един походен котлон от задната част на колата и сложи манерка с вода, за да приготви овесена каша и чай. Аз се заех да му помагам и след това се опитах да го следвам в един комплекс от трудни упражнения Тай чи.
Зад нас се чу шум на кола, която преминаваше долу по пътя. Изчакахме я да мине, скрити зад една скала Това беше камионетката, която и двамата едновременно разпознахме.
— Това е младият холандец — каза Ин и хукна към джипа. Аз грабнах походния котлон, хвърлих го в задната част на джипа и скочих вътре, докато Ин вече бе запалил.
— Ще успеем да го стигнем при тази скорост — забеляза Ин и ние се впуснахме напред.
Минахме по малко хълмче и се спуснахме в тясна долчинка, докато най-сетне зърнахме колата пред нас на няколкостотин метра.
— Трябва да успеем да му предадем нашата молитвена енергия — каза Ин.
Аз си поех дълбоко дъх и си представих визуално как енергията ми се излъчва нагоре по пътя и стига до колата на холандеца, като оказва своето влияние върху младия човек. Представях си го как забавя скорост и накрая спира.
Излъчих тази представа, но колата всъщност тръгна още по-бързо и доста се отдалечи от нас. Почувствах се объркан.
— Какво правиш? — извика Ин и хвърли поглед към мен.
— Използвах моето поле, за да го спра.
— Недей да използваш енергия по този начин — бързо каза Ин. — Тя има обратен ефект.
Погледнах го напълно неразбиращо.
— Какво правиш, когато някой се опитва да те манипулира, за да извършиш нещо?
— Оказвам му съпротива — отвърнах аз.
— Точно така — продължи Ин. — На подсъзнателно ниво холандецът усеща, че ти се опитваш да му кажеш какво да прави. Той се чувства манипулиран и това го кара да усети, че някой зад него има недобри намерения, което поражда у него още повече страх и решителност да избяга.
— Ние можем само да си представим визулано как нашата енергия се излъчва и увеличава неговото общо ниво на вибрации. Това му позволява по-пълноценно да преодолее своя страх и да влезе във връзка с интуициите на своя висш аз, което евентуално би довело до състояние, в което да се страхува по-малко от нас и може би да рискува да влезе в разговор с нас. Това е всичко, което можем да направим със своято молитвена енергия. Ако направим нещо друго, то означава да предположим, че знаем кое е най-доброто за неговия живот, но това може да знае само той. Възможно е неговата висша интуиция — след като му изпратим достатъчно енергия — да му подскаже да ни остави и да напусне страната. Ние трябва да приемем този факт. Всичко, което можем да сторим, е да му помогнем да вземе своето решение от позицията на най-високото ниво на енергия, което му е достъпно.
Ние взехме един от завоите на пътя и синята полицейска кола на холандеца вече не можеше да се види. Ин забави скорост. Отдясно се виждаше по-малък път, който някак си се открояваше.
— Това е пътят! — посочих аз.
На сто метра пред нас в подножието на малко възвишение се виждаше широк, но плитък приток. По средата се намираше колата на холандеца, моторът й бе включен, колелата се въртяха и разпръскваха кал навсякъде, но тя така и не помръдваше. Беше затънала.
Младият човек се обърна и ни видя, отвори вратата и вече се готвеше да побегне. Но когато ме разпозна, изключи двигателя и излезе навън във водата, която му стигаше до коленете.
Ние спряхме встрани нашия джип. Ин ме изгледа и аз от израза на лицето му разбрах, че иска да ми напомни да използвам правилно своята енергия. Аз само му кимнах.
— Можем да ти помогнем — казах на младия човек.
В очите му се мерна подозрение за момент, но постепенно той се успокои, когато двамата с Ин блъснахме бронята на колата, а той запали мотора. Колелата се въртяха на място и разпръскваха кал по нозете и панталоните ми, но накрая колата излезе от дупката, където бе пропаднала, и премина от другата страна на реката. Ние с джипа си го последвахме. Младият човек ни изгледа за момент, сякаш решавайки дали да подкара и да избяга от нас, но излезе и се запъти отново насреща ни. Когато се приближи, ние му се представихме. Той също ни каза името си. Наричаше се Джейкъб.
Докато говореше, потърсих на лицето му най-мъдрото изражение.
Джейкъб клатеше глава, все още твърде уплашен, и няколко минути ни разпитваше за своите изчезнали приятели.
— Не зная защо изобщо дойдох в Тибет — каза накрая той. — Винаги съм знаел, че е много опасно. Но приятелите ми искаха да ги придружа. Въобще не разбирам защо се съгласих. Божичко, та тези китайски войници са навсякъде. Откъде ли са разбрали, че сме тук?