Принц на Хаоса [bg]

Прихнах като си помислих за резултата. Дара се бе погрижила да бъда обучен от най-добрите майстори на меча, но аз така и не можех да се меря с татко в това отношение. Винаги съм предпочитал магията, но магьосниците в Хаос са под път и над път. После пък се записах в колеж на предпочитаната от амбъритите Сянка Земя. При това дипломата по информатика, която получих там, едва ли би помогнала да развея бойното знаме на Хаос в битката със силите на Реда, Сигурно доста я бях разочаровал.

Припомних си и детството си, безбройните приключения, която бяха започвали от това място. Грайл беше неизменно до мен, а Глейт се увиваше около ръката ми или пък се скриваше в някой по-дълбок джоб. Аз надавах онзи странен вой, който бях научил от сънищата си, и понякога Кергма също се присъединяваше към нас, втурвайки се през завесите на мрака от някое оръфано кътче на някое разкривено пространство. Така и не разбрах какво точно представлява Кергма, нито какъв е неговият пол, защото той нямаше постоянна форма и понякога летеше, друг път пълзеше или пък тичаше, преливайки от една форма в друга.

Неочаквано, съвсем импулсивно, от гърлото ми се изтръгна старият зов. Разбира се, нищо не се случи. Пак след няколко мига осъзнах какво ме бе накарало да извикам. Това беше вик по изгубеното детство, когато поне се бях чувствал нужен някому. А сега… сега бях нищо — син нито на Амбър, нито на Хаос, пълно разочарование за близките си и от двете страни. Провалил се експеримент. Никой никога не ме бе обичал за това, което съм, а само за онова, което бих могъл да стана. Очите ми се навлажниха. Преглътнах един сподавен стон.

Високо вдясно, по близката стена, пламна червена светлина. Идваше от малък кръг до краката на човешка фигура.

— Мерлин! — долетя от същата посока и пламъкът лумна с нова сила. Разпознах лицето на фигурата. Приличаше малко на моето и чертите му мигом придадоха смисъл на живота ми, макар смисълът да беше смъртта.

Вдигнах лявата си ръка и от Колелцето се отдели синя мълния.

— Насам, Джърт! — извиках и се изправих. Заех се да създам огненото кълбо, което щеше да го изпържи като на електрически стол. Беше крайно време да го атакувам първи. Вече не можех да си спомня колко пъти се бе опитвал да ме убие. При изненадата, която му бях подготвил този път, дори потапянето в Извора нямаше да му спаси задника. — Насам, Джърт!

— Мерлин! Искам да поговорим!

— Аз пък не искам. Достатъчно често се опитвах да го сторя преди. Нямам какво да ти кажа. Ела насам, за да приключим с това веднъж завинаги. С оръжие, с голи ръце, с магия — все ми е тая.