![Принц на Хаоса [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/5/0/4/5/princ-na-haosa-bg-download.jpg)
Принц на Хаоса [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: The Chronicles of Amber #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принц на Хаоса [bg]». Краткое содержание книги:
— Глупости! — каза тя и заотстъпва назад, тъй като аз бях заобиколил масата и се приближавах към нея. На лицето й се бе изписал неподправен страх. — Това са само догадки. Той е мъртъв, Мерлнн! Откажи се! Остави ме на мира! Той щеше да унищожи всички ни! И все още би го направил, стига да можеше!
— Той не е мъртъв — заявих аз.
— Откъде си толкова сигурен?
Едва се сдържах да не й кажа, че съм говорил е него.
— Само виновните се защитават толкова настървено — казах. — Той е жив. Къде е?
Дара кръстоса ръце пред гърдите си. Страхът й се бе стопил, гневът също. В обичайното й чувство за хумор се промъкна подигравателна нотка.
— Тогава го потърси, Мерлин. Потърси го както намериш за добре.
— Къде? — настоях аз.
— В Кладенеца на Хаоса.
Около глезените й лумна пламък, започна да обхожда тялото й обратно на часовниковата стрелка, издигаше се все по-нагоре и оставяше след себе си алена следа. В мига, в който стигна върха на главата й, тялото й вече бе скрито зад кървавочервения му покров. Последва леко просъскване и пламъкът изчезна заедно с нея.
Пристъпих напред, коленичих и докоснах мястото, където бе стояла допреди малко. Леко затопляне, нищо повече. Хубаво заклинание. Никой не ме бе научил на него. Осъзнах, че мама винаги се бе появявала и изчезвала доста стилно.
— Чък?
Той блесна около китката ми, отдели се от нея и цъфна право пред мен.
— Да?
— Още ли не можеш да пътуваш през Сенките?
— Мога — отвърна той. — Щом Знакът на Логрус си отиде, всичко си дойде по местата. Мога да отпътувам накъдето си поискам. Мога да пренеса и теб. Искаш ли?
— Да. Пренеси ме в галерията на горното ниво.
— Галерия? От свърталището на Логрус цопнах право в мрачното море, татко. Не съм много наясно с местната архитектура.
— Няма значение — казах. — Ще се оправя и сам.
Активирах Колелцето. Шест негови нишки се спуснаха към нас и ни обградиха в енергийната си клетка, за да ни отнесат в Залата на изкуствата. Опитах се да предизвикам малка огнена илюминация при изчезването си, но така и не разбрах какво се е получило. Интересно как ли се усъвършенстват майсторите в тази област, щом не могат да видят резултата от опитите си?
ГЛАВА 7
Озовах се в най-зловещата галерия от Залата — любимото кътче на стария Сауал. Тя представлява градина от скулптури без външни източници на светлина и само няколко приземни осветителни тела около по-големите експонати. Като цяло резултатът е няколко пъти по-тъмен от моите собствени предпочитания. Подът е неравен — вдлъбнат, издут, стъпаловиден, набразден — като преобладават вдлъбнатините и дупките. Трудно е да се преценят реалните й размери, тъй като очертанията и перспективите се менят в зависимост от това къде си застанал. Дъртият лорд Сауал навремето заповядал да построят тази галерия без равни участъци, а аз лично смятам, че при създаването й са се потрудили здравата не един и двама Майстори на Сенките.
Бях застанал до една сложно преплетена, набраздена повърхност, която ми напомняше за застинала картина на развълнувано море без обичайния кораб в него или на инструмент, чиито струни могат да бъдат дърпани само от митичен титан. Светлината посребряваше очертанията, прескачаше като жива от едно мрачно петно на друго, обхваната от някаква полупрозрачна рамка. Част от експонатите висяха от тавана подобно на сталактити. Тръгнах напред с отмерена крачка и не след дълго ми се стори, че подът и таванът са разменили ролите си. Вече не бях съвсем сигурен кои от статуите са прикрепени към пода и кои висят от тавана. Галерията променяше формата си, докато я прекосявах. През нея се понесе лек ветрец, кейто предизвика серия от въздишки, мънкания, жужене и звън. Моят втори баща Сауал се наслаждаваше най-искрено на разходките из галерията, докато за мен тя доста дълго беше истинско изпитание на куража ми. Когато пораснах обаче, аз също започнах да изпитвам удоволствие от идването в това странно място, може би най-вече заради тръпката, която така се услажда на всеки млад човек. А сега… сега просто ми се искаше да се помотая наоколо заради доброто старо време, докато успея да въведа някакъв ред в мислите си. А те не бяха една и две. Проблемите, които ме бяха мъчили през по-голямата част от съзнателния ми живот, като че ли се приближаваха към своята развръзка. Не че евентуалните обяснения ми харесваха особено. И все пак нерадостните изводи са за предпочитане пред пълното неведение.