Денят на възраждането
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Холодович
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят на възраждането». Краткое содержание книги:
Романът „Денят на възраждането“ е доказателство как един талантлив писател фантаст, какъвто е Сакьо Комацу (род. 1931 г.), чрез силата на своето въображение и прогностичната си интуиция може не само умело да изгради завладяващо и динамично повествование, но и да внуши, че не бива да се допуска една нелепа случайност да предизвика гибелта на човечеството.
— Добре — заместник-директорът сви рамене, — доколкото имам такива права, ще заповядам на нашия полицейски отдел.
— Със съпругата му ме остави да поговоря аз — извърна лице подполковникът. — Ще кажа, че е изпратен със секретна задача в Занзибар.
Заместник-директорът натисна бутона на вътрешния телефон:
— Повикайте началника на полицейския отдел Куинланд!
В това време подполковникът вдигна слушалката на телефона.
— Военната болница… — изрече той и мъчително се закашля. — Свържете ме с психиатъра Бароуз!
Майер влезе в стаята си, която се съобщаваше с лабораторията на секцията, ръководена от него, и се отпусна омаломощен на стола, държейки главата си с ръце. Възбудата му бе попреминала, но главата му все още беше замаяна. Сам той си даваше сметка, че нервното напрежение, продължило повече от година и половина, може всеки миг да сломи съпротивителните му сили. Вдигна глава и погледна ръцете си. Те слабо трепереха и помръдваха, като че ли не му принадлежаха.
„Аз не съм виновен!“ — простена той. И този стон бе израз на обзелата го истерия. Втренчи се във вратата, която го отделяше от лабораторията. Зад тази обикновена сивозелена стоманена врата беше неговото работно място с разпръснати колби, микроскопи, електронноизчислителни машини, електронни микроскопи и всякакви други уреди. Там работеха стари моми и млади асистенти. Зад лабораторията се простираше помещението за култивация с две отделения — в едното се култивираха вируси, а в другото — бактерии. В различни стъкленици, пълни с култивационен материал и изкуствено размножени клетки, се създаваше различна по своите видове и форми ужасяваща смърт. Вирусите биваха подлагани на радиационно облъчване, на обработка с различни химически препарати, по изкуствен начин се предизвикваха резки изменения в структурата им и тяхното унищожително действие ставаше все по-страшно. Погледната отвън, лабораторията приличаше на всяка друга медицинска или биологична лаборатория, чието предназначение е да се бори със смъртта, но тук зад строгата завеса на секретността се създаваше все по-бърза и неизбежна смърт.
„Аз не съм виновен!“ — извика още веднъж Майер. Идеше му да закрещи с цяло гърло. Искаше му се да разсее напрежението си. Психическото напрежение, продължило повече от година, се дължеше не толкова на факта, че от лабораторията, чийто ръководител бе той, са откраднати бактерии, а на това, че като служещ във военния институт близо една година нарочно бе избягвал да публикува истинските резултати от своята работа. Най-добрият му асистент бе откраднал вид бактерии от серията РУ–300 може би защото по-рано от него самия бе осъзнал опасността от тях. Но за истинската заплаха, скрита в тази серия бактерии, не се досещаха нито помощникът му, нито останалите учени. Единствен Майер ги бе изследвал професионално и неведнъж, вледенен от страх, бе мислил за тяхното ужасяващо действие.
Но причината не беше само в това, че в началото той съзнателно избягваше да напише доклад. До този момент, когато докладваше за резултатите от своите експерименти, винаги бе изключително стриктен. Обаче изведнъж усети, че се движи по ръба на страшна пропаст. Ако… ако тази група бактерии действително притежава такива ужасяващи свойства, каквито бе предвидил той, и ако военните обърнат внимание и ги признаят официално за бактериологично оръжие, тогава какво ще стане? Ами ако още по време на полевите изпитания не всичко мине гладко и нещичко бъде изпуснато…
За характера на тези бактерии не бяха известни още много неща. Затова Майер нарочно не включваше в своите доклади данни, които биха развихрили въображението на ръководителите на института и биха породили у тях желанието да притежават този вид. Във всеки случай от него не се очакваше кой знае какво — да развива нови видове. Той отговаряше само за част от общата работа — отбираше подходящи бактерии, рикетсии и вируси, подобряваше структурата им и ги наблюдаваше как действуват. Приятна и не толкова тежка работа, а ако от сто опита един бе успешен, това се смяташе за добро постижение. В докладите си той натрупа толкова лъжи, че заприлича на крадлив касиер, който, за да оправи баланса на едно място, взема от друго.
Едновременно започна да се пробужда и съвестта му. Ако изготви доклад с верни данни, военните направо ще подскочат. Така ще ги зарадва новото оръжие, по-страшно от водородната и неутронната бомба, а отгоре на това тайно. Обаче през тези четири години, докато живееше в лабораторията и се срещаше с различни военни, той започна да се съмнява дали те биха могли да осъзнаят докрай последствията. Наистина не бяха лишени от смелост, но служеха на „необходимостта“ на своето време и безумно биха се зарадвали, ако получеха оръжие, хилядократно по-евтино от ядреното, но притежаващо същото и дори по-силно действие. Защото досегашните бактерии като цяло също бяха известни и на врага и въпреки шумната реклама при тяхното приложение не се получаваше очакваният ефект. Чума? Холера? Всичко това е известно. Съвременната медицина знае да се бори с тях…