Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
Директорът на ЦРУ изтърси пепелта от пурата си в стъкления пепелник.
— Знаем, че е умен, Джеймс, и, изглежда, усеща как да се държи пред репортери, но е прибързан — отговори съдията Артър Мур.
— Хайде, Артър! Той е млад. Искам тук млад човек със свежи идеи. Може би ще ми кажеш, че не си харесал доклада му? За първи път се захваща и излиза нещо толкова добро!
Съдията Мур се подсмихна иззад пурата. Намираха се в канцеларията на заместник-директора по разузнаването на седмия етаж в сградата на ЦРУ. Навън ръмеше дъжд. Хълмовете по долината на река Потомак не му позволяваха да я зърне. Виждаха се възвишенията, намиращи се на миля-две от другата страна на реката. Изгледът беше далеч по-хубав от този към паркинга.
— Какво излезе, след като проверихте миналото му?
— Все още не сме извършили задълбочена проверка, но се обзалагам на бутилка от любимия ти бърбън, че ще бъде чист.
— Никакви басове, Джеймс! — Мур вече беше видял досието на Джек от военноморските сили. Освен това той не беше идвал в управлението. Те бяха отишли при него и той им отказа още при първото предложение. — Да не мислиш, че той може да се справи?
— Наистина трябва да се срещнеш с него. Разбрах що за човек е още през първите десет минути, когато беше тук миналия юли.
— Ти ли уреди изтичането на информация?
— Аз? Изтичане на информация? — засмя се адмирал Гриър. — Но е добре да знаем, че може да се оправя сам, нали? Хлапакът се отнася съвсем сериозно към това, което знае, и — Гриър вдигна телекса от Лондон — задава хубави въпроси. Емил казва, че и неговият човек, Мъри, бил много впечатлен. Срамота е да се пилее и да преподава история.
— Дори и в твоята алма матер ли?
Гриър се усмихна:
— Да. Това ми причинява болка. Искам го, Артър. Искам да го обуча, да го обработя. Той е от нашия тип хора.
— Но той, изглежда, не мисли така.
— Ще започне — каза тихо Гриър с уверена нотка в гласа си.
— Окей, Джеймс. Как искаш да го подхванеш?
— Без да бързаме. Първо искам много изчерпателна проверка. Кой знае? Може би той сам ще дойде при нас.
— Не се надявай — изсумтя съдията Мур.
— Ще дойде при нас, за да поиска информация за оная тълпа от АОЪ — отговори Гриър.
Съдията помисли по този въпрос. Мур реши, че Гриър може да вижда нещата, сякаш са направени от кристал.
— Това е доста смислен довод.
— И още как. Ще мине малко време — аташето каза, че трябва да остане за съдебното дело и всичко останало, — но две седмици след като се върне, ще седи в тази канцелария и ще иска разрешение да потърси сведения за ония от АОЪ. Ако го стори, аз ще му направя предложението — с твое съгласие, Артър. Искам да говоря и с Емил Джейкъбс от ФБР, за да сверим информацията за тия типове от АОЪ.
— Окей.
После заговориха за други неща.
5.
ПЛАНОВЕ
Денят, когато изписаха Райън от болницата, беше най-щастливият в живота му или поне откакто се роди Сали в болницата „Джон Хопкинс“ преди четири години. Минаваше шест вечерта, когато най-после успя да се облече. Заради гипса това се оказа доста трудна работа и той се строполи в инвалидната количка. Джек се беше възпротивил, но очевидно редът в английските болници е също толкова строг, колкото и в американските: на пациентите не се разрешава да ходят при излизане от болницата, за да не си помисли някой, че са излекувани. Един униформен полицай избута количката му от стаята. Райън не погледна назад.
Практически целият персонал се беше строил покрай стената заедно с няколко от пациентите, с които Райън се беше запознал през изтеклата седмица и половина, докато се учеше да ходи нагоре-надолу по скучните коридори, превит встрани под ъгъл 10 градуса заради тежкия гипс. Джек се изчерви от ръкоплясканията и още повече се притесни, когато хората започнаха да се доближават, за да му стиснат ръка. „Не съм космонавт от кораба «Аполо» — помисли си той. — Англичаните би трябвало да се държат по-високомерно.“
Сестра Китиуейк произнесе реч и обясни какъв образцов пациент е бил той.
„Какво удоволствие и чест…“ Райън се изчерви отново, когато тя свърши и поднесе цветя за „прекрасната му съпруга“. След това го целуна от името на всички. Джек отговори на целувката. Е, това беше най-малкото, което можеше да направи, пък и тя наистина беше хубаво момиче. Китиуейк го прегърна, прегърна и превръзката, и от очите й потекоха сълзи. Тони Уилсън, който стоеше до нея, тайно намигна. Джек не се изненада от това. Стисна ръцете на още десетина души, преди полицаят да го вкара в асансьора.