Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
В този миг дървеният човек се наведе към него и протегна голямата си широка длан. Как можеше да няма доверие в него? С един скок момчето се намери в ръката му. Дървеният човек го вдигна и го скри под шапката си.
Едва успя той да скрие момчето и да спусне ръката си на предишното й място и бронзовият човек застана пред него. Той така удари тоягата си в земята, че дървеният човек подскочи на своята скамейка. После бронзовият човек попита със силен, кънтящ глас:
— Ти кой си?
Дървеният човек вдигна ръка нагоре така, че старото дърво изпука, допря я до шапката си и отговори:
— С ваше позволение Розенбум, ваше величество. Бивш старши боцман на линейния кораб „Дръзки“, след завършването на военната служба пазач на Адмиралтейската черква и накрая издялан от дърво и поставен в черковната градина като каса за милостиня.
Като чу, че дървеният човек каза „ваше величество“, момчето изтръпна. То се сети, че статуята на площада е основателят на града. Значи това беше самият Карл Единадесети!
— Добре рапортуваш — каза бронзовият човек. — Ами можеш ли да ми кажеш дали си виждал едно малко хлапе, което скита тази нощ из града? То е един нахален нехранимайко и ако го пипна, ще го науча как трябва да се държи — И пак удари ядосано с тоягата.
— С ваше позволение видях го, ваше величество — отвърна дървеният човек. Момчето, което се беше свило под шапката и гледаше бронзовия човек през една цепка на дървото, се разтрепера от страх. Но то се успокои, когато дървеният човек продължи: — Ваше величество е на погрешен път. Хлапето тичаше към корабостроителниците и сигурно се е скрило там.
— Така ли мислиш, Розенбум? Тогава слезни от скамейката си, ела с мен и ми помогни да го намерим! Четири очи виждат по-добре от две, Розенбум.
Но дървеният човек отговори жално:
— Най-покорно моля да ми разрешите да остана тук. Аз изглеждам здрав и блестящ, защото скоро са ме боядисали, но всъщност съм стар и изгнил и не мога да се движа.
Бронзовият човек не беше от онези, които обичат да им се противоречи.
— Какви са тия преструвки? Тръгвай, Розенбум! — И той вдигна дългата си тояга и стовари един кънтящ удар по рамото на дървения човек. — Виждаш ли, че издържаш, Розенбум!
И те тръгнаха по улиците на Карлскруна, едри, внушителни, и скоро се озоваха пред високата порта на корабостроителниците. Пред нея стоеше моряк на пост, но бронзовият човек мина край него и ритна портата. Морякът като че ли не го забеляза.
Като влязоха в корабостроителниците, пред тях се откри широко пристанище, разделено чрез дървени мостове на отделни басейни. В басейните имаше военни кораби, които отблизо изглеждаха по-големи и по-страшни, отколкото преди, когато момчето ги беше видяло отгоре. „Нищо чудно, че ги взех за морски чудовища“ — помисли сито.
— Как мислиш, Розенбум, откъде да почнем да го търсим? — попита бронзовият човек.
— За него е най-лесно да се скрие в залата с моделите — отвърна дървеният човек.
На тясната ивица земя, която започваше вдясно от портата и се простираше покрай цялото пристанище, се издигаха стари постройки. Бронзовият човек се запъти към едно здание с ниски стени, малки прозорчета и висок покрив. Той блъсна с тоягата си вратата, тя се отвори и той почна да се изкачва по една стълба с изтрити стъпала. Влязоха в голяма зала, пълна с малки корабчета, снабдени с всички съоръжения. Момчето само се сети, че това са модели на корабите, строени някога за шведската флота.
Тук имаше най-различни модели. Стари линейни кораби, настръхнали от оръдия, с високи кули отпред и отзад, с купища платна и въжета, нависнали по мачтите. Имате малки крайбрежни корабчета с лейки за гребците, открити канонерки и богато позлатени фрегати — модели на корабите, с които са пътували кралете. Виждаха се най-после и днешните тежки, широки броненосци, с бойни кули и оръдия на палубата, и продълговати блестящи торпедни лодки, прилични на дълги тесни риби.
Като гледаше всичко това, момчето съвсем се смая. „Какви големи и хубави кораби се строят у нас в Швеция!“ — помисли си то.
Имаше достатъчно време да се нагледа до насита, защото бронзовият човек забрави всичко друго, щом видя моделите. Той почна да ги разглежда наред, от първия до последния, и да разпитва за тях. А Розеннбум; старши боцман на „Дръзки“, разказваше всичко, което знаеше за строителите и капитаните на корабите, за тяхната съдба. Той разказа за Чапмаи и Пуке, и Троле, за Хогланд и Свенсксунд и спря до 1809 година, когато бе напуснал.