Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
От друга страна, тук никога не преподаваха геометрия.
Този следобед часовете се водеха от Зейдист, който крачеше напред-назад и обясняваше химическия състав на пластичния експлозив С4. Както обикновено носеше черно поло и широк анцуг. Лицето му беше пресечено от белег. Външният му вид сякаш потвърждаваше онова, което се разказваше за него - че убива жени, че се гаври с телата на лесърите и че дори се нахвърля на останалите от Братството, без да е бил предизвикан.
Но колкото и да беше странно, той беше страхотен учител.
- Така стигаме до детонаторите - тъкмо казваше той. - Лично аз предпочитам дистанционните детонатори.
Джон отгърна нова страница в тетрадката си, а Зи се зае да чертае на дъската модел на някакъв механизъм с електрически вериги. Всеки път, когато Зейдист рисуваше нещо, то изглеждаше толкова реалистично, сякаш бе достатъчно да протегнеш ръка, за да го докоснеш.
Когато Зи замълча за миг, Джон си погледна часовника. Още петнайсет минути, след което щеше да хапне нещо леко и да отиде в тренировъчната зала. Нямаше търпение.
Когато за първи път започна да посещава школата, Джон мразеше бойните изкуства, които трябваше да изучава. Сега ги обожаваше. Все още беше последен в класа, когато ставаше дума за технически умения, но напоследък беше започнал да компенсира слабостта си с ярост и в резултат на агресията му социалната динамика в класа се беше променила.
В началото, преди три месеца, останалите му се надсмиваха. Обвиняваха го, че се подмазва на братята. Подиграваха му се заради родилното петно на гърдите му, защото приличаше на белезите с форма на звезда, които имаха воините от Братството. Сега много внимаваха как се държат с него. Всички, с изключение на Леш. Той все още се заяждаше с Джон, предизвикваше го и го оскърбяваше.
Не че на Джон му пукаше. Може и да беше част от класа, може и да живееше в имението заедно с братята, може би дори беше свързан с тях чрез кръвта на баща си, но откакто изгуби
Тор и Уелси, в собствените си очи той беше свободен електрон. Необвързан с никого.
Така че останалите в стаята изобщо не го интересуваха.
Погледът му се спря върху тила на Леш. Вързана на опашка, дългата му руса коса падаше меко върху скъпото му дизайнерско яке. Откъде Джон знаеше, че якето му е дизайнерско? Знаеше, защото не минаваше нито ден, в който Леш да не обяви на всеослушание с какви дрехи е облечен.
Тази вечер например беше подхвърлил, че новият му часовник е дело на бижутера Джейкъб Арабо.
Джон присви очи. Настървяваше се само при мисълта за спаринга, който им предстоеше в тренировъчната зала. Сякаш усетил парещата му неприязън, Леш се обърна, при което диамантената му обица проблесна. Преди да изпрати въздушна целувка на Джон, по устните му пробяга неприятна усмивчица.
- Джон? - гласът на Зейдист изтрещя като удар с чук. - Не мислиш ли, че заслужавам малко повече уважение?
Джон почервеня и побърза да насочи вниманието си към дъската. Зейдист се върна към урока.
- Веднъж активиран, един такъв механизъм може да бъде задействан по различни начини, най-често от звукови вълни. Може да използвате мобилен телефон, компютър или радио-сигнал.
Зейдист отново се залови да чертае по дъската и в стаята се разнесе скърцане на тебешир.
- Ето друг вид детонатор - каза той и отстъпи от дъската. -Той най-често се използва при бомби, поставени в автомобил. При него трябва да свържете устройството с електрическата система на колата. Когато бомбата бъде активирана, щом двигателят на колата заработи - тик-так-бум!
Изведнъж Джон усети, че му призлява, пръстите му стиснаха химикалката с всичка сила и той запримигва. Червенокосият ученик на име Блейлок попита:
- Значи бомбата избухва в мига, в който колата запали?
- Има забавяне от няколко секунди. Освен това, тъй като жиците са пренасочени, двигателят не стартира. След като шофьорът завърти ключа, в продължение на няколко секунди не се чува нищо, освен поредица от тихи изщраквания.
Мозъкът на Джон заработи трескаво.
Дъжд... черен дъжд върху стъклото на колата.
Ръка, която посяга към стартера.
Ключ, който се завърта, но двигателят не запалва. Ужасното усещане, че някой е обречен. После ярка светлина...
Джон се свлече от стола и падна на пода, макар да не си даваше сметка, че е получил пристъп. Физически не изпитваше нищо, беше погълнат от крясъците, които ехтяха в главата му.