Последният довод на кралете [bg]

— По-тежки от сега?

Логън прехапа устни.

— Е, може би не.

— Времената винаги са тежки, мисля аз — прецеди през зъби Тръпката. — Това не е извинение да вършиш каквито гадости ти хрумне.

— Прав си. Няма извинение за това, което направих. Не се гордея с него. Не знам какво друго да кажа, освен че се надявам някак да намериш начин да се биеш рамо до рамо с мен.

— Ще бъда честен с теб — каза Тръпката с леко задавен глас. — Такова нещо не се забравя лесно. Ти уби брат ми, въпреки че му обеща милост. Отряза ръцете и краката му, а главата му набучи на знамето на Бетод. — Логън видя, че кокалчетата му побеляха и ръката му се разтрепери от стискане дръжката на ножа. Разбра, че онзи едва се сдържа да не го наръга в лицето, но не го винеше. Ни най-малко не го винеше. — След това баща ми стана друг човек. Нищо не беше останало в него. Дълги години прекарах, мечтаейки как те убивам, Кървави девет.

Логън кимна бавно.

— Какво да ти кажа. Не си само ти.

Забеляза още хладни погледи около огъня. Много навъсени лица и мрачни физиономии на играещата светлина от пламъците. Мъже, които дори не познаваше — изплашени до смърт и със стари сметки за уреждане. Толкова много страх и толкова много сметки. А онези, които се радваха да го видят отново, можеха да се преброят на пръстите на едната му ръка, при това на онази с липсващия пръст. И това се предполагаше, че е неговата страна във войната.

Кучето беше прав, някои рани най-добре да не се чоплят. Логън се изправи и тръгна обратно към мястото на Кучето при огъня, където приказката вървеше по-леко. Гърбът му беше настръхнал, докато вървеше. Не се и съмняваше, че въпреки разговора им Тръпката все така искаше да го убие, но в това нямаше нищо чудно.