Последният довод на кралете [bg]

Здрачаваше се и тъмнината се спускаше бързо над земята, следвана неотлъчно от нощта. Когато Логън наближи, тъкмо бяха запалили дългия огън. Видя как войниците започваха да сядат от двете му страни — черни очертания на рамене и глави на оранжевата светлина на пламъците. Чу гласовете им и силния им смях в притихналата след дъжда вечер.

Беше минало много време, откакто за последно беше чувал толкова много хора накуп да говорят северняшки, толкова много време, че сега собственият му език прозвуча странно в ушите. Това върна някои спомени. Тълпи от мъже, които крещят срещу него, за него. Спускащи се в атака орди, пируващи след победата тълпи, оплакващи мъртвите сборища. Надуши, че някъде се печеше месо. Силна апетитна миризма погъделичка носа му и накара коремът му да закъркори.

До пътеката имаше забит в земята кол, а на върха му горяща факла. Отдолу, с отегчен вид и копие в ръка, стоеше един младок и гледаше смръщено приближаващия се Логън. Явно беше изтеглил късата сламка да стои на пост, докато другите ядат, и очевидно не беше много доволен от факта.

— К’во искаш? — изръмжа онзи насреща му.

— Кучето тук ли е?

— И к’во, ако е?

— Трябва да говоря с него.

— Трябва, викаш, а?

Приближи друг мъж, отдавна подминал разцвета на силите си, с рунтава посивяла коса и сбръчкано като кожата на стар ботуш лице.

— Какво става? — попита той.

— Ново попълнение — промърмори сърдито младокът. — Иска да говори с главатаря.

Възрастният примижа с очи и се вгледа в Логън.

— Познавам ли те, приятелю?

Логън вдигна глава, така че факлата да освети лицето му. По-добре погледни човека в очите, нека и той да те види, добре да види, че не се боиш от него. Така го беше учил баща му.

— Не знам. Познаваш ли ме?

— От кои си? От дузината на Белобрадия ли си?

— Не. Аз работя сам.

— Сам? Я гледай. Май си ми познат… — Възрастният войн ококори очи, устата му зяпна, а лицето му пребледня като платно. — Мамка му мръсна — прошепна и отстъпи назад. — Това е Кървавия девет!

Логън почти се бе надявал, че тук никой няма да го познае. Че отдавна са забравили за него. Че сега, като имат достатъчно други грижи, ще бъде просто още един от северняците по тия земи. Но когато видя изражението на човека отсреща — очите му, които казваха: „насирам се от страх“ — вече знаеше, че няма да е, както се бе надявал. Щеше да е точно като едно време. Но най-лошото, Логън не беше съвсем сигурен, че остана недоволен при вида на този страх в очите на хората, на ужаса, на респекта им от него. Беше си го заслужил, нали? В края на краищата истината си е истина.