Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Отказа се да събира дребните, натрошени късчета. Влакът спря, простираше се чужда, голяма гара, врати се блъскаха, покрай прозорците на вагона се олюляваха куфари, рекламни плакати в синьо и жълто крещяха: хотел „Милано“, хотел „Континентал“. Трябваше да им обърне внимание. Беше ли важно? Криеше ли опасност? Затвори очи и за минута потъна в някакъв шемет, сепна се веднага, отвори ги широко, влезе в ролята на буден. Къде беше? Още стояха на гарата. Чакай, как се казвам? За хиляден път правеше тази проверка. И тъй, как се казвам? Клайн. Не, по дяволите! Махни този Клайн! Клайн вече не съществува. Опипа вътрешния си джоб, където бе пъхнал паспорта.
Колко уморително беше всичко това! Изобщо, ако се знаеше колко безумно мъчително е да бъдеш престъпник… Сви ръцете си в юмруци от напрежение. Всичко тук съвсем не го засягаше: хотел „Милано“, гарата, носачите на куфари, всичко това можеше спокойно да изостави — не, отнасяше се за друго, за по-важно. За какво?
В полудрямка, влакът вече отново пътуваше, той се върна към мислите си. Да, наистина беше толкова важно, въпросът бе дали още дълго би понасял живота. Или — нима не беше по-лесно да сложи край на цялото уморително безсмислие. Нямаше ли при себе си отрова? Опиат?… Ах, не, спомни си: не бе получил отрова. Но имаше револвера. Да, правилно. Много добре. Отлично!
„Много добре“ и „отлично“ изрече той гласно, на себе си, и добави още няколко такива думи. Изведнъж се чу, че говори, уплаши се, видя отразено в стъклото на прозореца своето разкривено лице, чуждо, гротескно и тъжно. „Боже мой! — извика в себе си. — Боже мой! Какво да правя! За какво да живея още! Да забия чело в този гротесков образ, да се блъсна в мътното глупаво стъкло, да захапя стъклото, да си прережа шията о него. С глава да се блъсна в траверса, тъпо и кънтящо, да бъде замотано от колелата на многото вагони всичко заедно: черва и мозък, кости и сърце, също и очите, или да се простра на релсите и да бъда смлян, направен на нищо, заличен.“ Това беше единственото, което можеше още да се желае, още имаше смисъл.
Докато отчаян гледаше втренчено своето отражение с нос, опрян о стъклото, отново заспа. Може би за секунди, може би за часове. Главата му се удряше насам и натам, той не отваряше очи.
Събуди се от сън, чиито последни видения останаха в паметта му. Седеше, така сънува, отпред в автомобил, който се носеше бързо и дори стремглаво през някакъв град, нагоре и надолу. Редом седеше някой, който караше колата. Насън той удари в корема този човек, изтръгна от ръцете му волана и почна да кара сам, диво и мъчително, без да гледа пътя, съвсем близо покрай коне и витрини, като се докосваше до дървета, че чак искри изскачаха пред очите му. От този сън се събуди. Главата му бе станала по-ведра. Усмихна се на виденията си. Ударът в корема беше добър, изпита радост след него. Но сега започна да си възстановява съня и да размишлява над сънуваното. Как само се бе носил като вятър край дърветата! Може би това се дължеше на пътуването във влака. Но кормуването при цялата си опасност пак беше удоволствие, щастие, избавление! Да, беше по-добре сам да караш и при това да се пръснеш на парчета, отколкото винаги да бъдеш воден и каран от друг.
Но кому всъщност бе нанесъл този удар насън? Кой беше непознатият шофьор, стоял редом с него на кормилото на автомобила? Не си спомняше никакво лице, никаква фигура — само едно чувство, дръзко, загадъчно настроение… Кой можеше да бъде? Някой, когото уважаваше, комуто даваше власт над собствения си живот, търпеше той да се разпорежда с него и все пак тайно го мразеше и в края на краищата си позволяваше да го ритне в корема! Навярно баща му? Или някой от началниците? Или… или това беше краят?…