Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
И неговият сън отново го навести, сънят на малкото момче, което навлиза в една цветна чашка, а подире му крачи и се плъзга целият свят на виденията, и се потапя в тайната, притаена зад всички видения.
Анселм запя тихо и неговата пътека тихо, кротко и плавно се спусна в родината.
Клайн и Вагнер
1
В бързия влак след стихийните действия и вълнения на бягството и преминаването на границата, след вихъра от напрежения и събития, тревоги и опасности, още дълбоко учуден от това, че всичко мина добре, Фридрих Клайн съвсем рухна. Влакът пътуваше със странно усърдие — макар сега вече да не беше потребно да бърза — на юг и стремително пренасяше малцината пътници край езера, планини, водопади и други природни чудеса, през оглушителни тунели и леко олюляващи се мостове, всичко непознато, красиво и малко безсмислено, картини от учебници, от илюстровани картички, пейзажи, за които човек си спомня, че някога ги е виждал, и които все пак с нищо не го интересуват. Това беше чужбината, сега мястото му бе тук, нямаше връщане към дома. С парите всичко беше в ред, имаше ги подръка, носеше ги със себе си, само хилядарки, отново ги съхраняваше във вътрешния си джоб.
Към мислите, че вече нищо не би могло да му се случи, щом е отвъд границата, и чрез фалшивия паспорт, засега осигурен срещу каквото и да е преследване, наистина към тези приятни и успокояващи мисли той продължаваше да се връща, обзет от желанието да се сгрее и насити и от тях; но хубавата мисъл бе като мъртва птица, в чиито криле някое дете духа — тя не живее, не отваря очи, пада от ръката като оловна, не създава удоволствие, блясък, радост. Странно, в този ден вече много пъти му бе хрумвало: той изобщо не може да мисли за това, за което би желал, няма власт над мислите си, те тичат, накъдето си поискат, и се спират, въпреки неговата съпротива, с предпочитание при представите, които го мъчат. Сякаш мозъкът му беше някакъв калейдоскоп, в който смяната на картините се ръководи от чужда ръка, може би това се дължеше само на дългото безсъние, на възбудата, та нали отдавна беше изнервен. Във всеки случай бе ужасно неприятно и ако скоро не му се удадеше отново да намери малко спокойствие и радост, щеше да бъде отчайващо.
Фридрих Клайн опипа револвера в джоба на палтото си. И това оръжие беше вещ, която принадлежеше към неговото ново снаряжение, роля и маска. Всъщност колко досадно и отвратително беше да влачи със себе си всичко това чак и в тънкия отровен сън: едно престъпление, подправени документи, тайно пришити в дрехите пари, револвер, фалшиво име. И имаше такъв вкус на разбойническа история, на непристойна романтика, че съвсем не подхождаше на него, на Клайн, добрия момък. Беше досадно и отвратително и в това нямаше ни отдих, ни освобождение, на каквито се бе надявал.
Боже мой, защо всъщност беше предприел всичко това той, мъж почти на четиридесет години, известен като почтен чиновник и тих, безобиден гражданин, със склонност към ученост, баща на мили деца? Защо? Чувстваше: трябва да съществува някакъв подтик, някаква кипяща принуда, достатъчно силни, за да тласнат човек с неговия нрав към невъзможното, и едва след като узнае това, след като познава подтика и принудата, когато у него отново Всичко бъде наред, едва тогава би бил възможен някакъв отдих.
Той рязко се поизправи, притисна слепоочията си с палци и се мъчеше да мисли. Зле му се удаваше, главата му беше като от стъкло, изпразнена от вълнението, умората и жаждата за сън. Но нищо не му помагаше, трябваше да размишлява. Длъжен бе да търси и да намери, следваше отново да открие, да познае у себе си едно средоточие и донякъде да се самоопознава и саморазбира. Иначе животът щеше да бъде непоносим.
С мъчително търсене той събираше спомените от този ден, както с пинсета се вземат ситните отломки и се вместват в пукнатината на стара порцеланова кутийка, за да бъде отново залепена. Това бяха само мънички късчета и никое нямаше връзка с другите, никое не загатваше със структурата и цвета си за цялото. Що за спомени! Той виждаше малка синя кутийка, от която с трепереща ръка изваждаше служебния печат на своя шеф. Виждаше възрастния мъж на касата, който му изплати чека с кафяви и сини банкноти. Виждаше телефонна кабина, където, докато говореше в слушалката, се опираше с лявата си ръка на стената, за да се задържи прав. Нещо повече: не виждаше себе си, а наблюдаваше друг да върши всичко това, чужд човек, непознатия да изгаря писмата, да пише писма. Виждаше да се храни в ресторант. Виждаше го — не, не беше чужденец, това беше той, беше самият Фридрих Клайн — в нощта, приведен над леглото на едно спящо дете. Не, това беше той самият! Каква болка му причиняваше тази картина дори и сега в спомена! Каква болка му причиняваше да гледа лицето на спящото дете и да долавя как то поема дъх и да знае: никога вече няма да види как се отварят тези мили очи, никога вече няма да види как се смее малката уста и как яде, никога вече няма да бъде целунат от нея! Каква болка причиняваше това! Защо оня човек, Клайн, сам си причиняваше такава болка?