Разединени равнини

Но по изгрев градът му харесваше. Ето го тук, закусва на терасата и погледът му се плъзга надолу по стъпаловидните нива на великолепния дворец към елита на неговите поданици. Капитас никога не би могъл да се разрасне по естествен начин. Земята не беше достатъчна, за да го изхранва. Но като сърце на Империята, към него се стичаха голяма част от данъците и военната плячка на осородните. И ако този поток започнеше да намалява, въпросите на Рекеф нямаше да закъснеят.

Днес императорът закусваше в компания. Често канеше на трапезата си държанки, не толкова често — генерали или съветници, които си бяха спечелили благоразположението му. Ала веднъж в десетницата пращаше да доведат сестра му. Тя живееше в свой собствен дворец в другия край на града, дворец, който на практика беше луксозен затвор и нищо повече. Императорът беше наясно, че за да пристигне тук навреме за закуската, сестра му е станала малко след полунощ. Така де, щерката на Империята не можеше да се яви пред височайшия си брат, без да е подходящо нагиздена, парфюмирана и белосана.

В качеството си на император, Алвдан сам избираше бойните полета на своите победи, така че ето я и нея.

Седяха на една маса и не твърде далеч един от друг, а слугите се претрепваха да им сервират кекс с подправки, току-що изпечен хляб и топла медовина. Градът се събуждаше и стотици криле улавяха първите лъчи на слънцето. Никой от летящите му поданици не би си и помислил да наближи двореца, разбира се. На нивото над терасата имаше достатъчно пазачи, готови на мига да застрелят натрапника.

Имаше и още един пазач, разбира се, който стоеше зад стола на сестра му, повече като напомняне за положението й, отколкото от съображения за сигурност.

— Името ти пак изскочи на съвещанието — отбеляза той, отпивайки от медовината.

Изглеждаше напълно спокоен тук, отпуснат на стола си и раздаващ усмивки на прислугата. Тя, от друга страна, седеше с изправен като дъска гръб, ядеше колкото птиче, а маниерите й бяха безупречни. Осем години по-млада от него, все още почти дете, сестра му беше живяла в страх през съзнателната половина от живота си.

— Струва ми се, че генерал Максин искаше да ти напомни за себе си.

Алвдан умееше да разчита и думите, и мислите й. Сега тя стисна едва доловимо устни, което извика широка усмивка на неговите. Виж, това име тя никога нямаше да забрави. Трима братя и една сестра, по-малки от него и по-големи от нея, бяха паднали в жертва на Максин, било лично от ножа му, било по негова заповед.

— Аз, от своя страна — каза тя, — несъмнено съм благодарна на генерала за загрижеността му.