Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Тази максима се прилагаше дори спрямо затворниците. Отношението към тях се беше развило до степен на изкуство — колко често ги хранят; дали килията им е достатъчно голяма да застанат прави, или да легнат в целия си ръст; дали ги държат на влага и студ; дали ги връзват на масите за разпити без друга причина, освен че им е дошъл редът. С това те даваха минималния си принос към всеобщото чувство за ред.
Онези затворници, които имаха какво да предложат на Империята, се ползваха с привилегии. Ако имаха късмет, след време можеше дори да се издигнат от затворници в роби — на същия принцип, при който заплахата да бъдат разжалвани в затворници държеше в подчинение и най-непокорните роби.
Ако се съдеше по тези строги стандарти, то мъжът, към когото брат й проявяваше интерес, явно имаше изключителен потенциал, защото килията му беше на най-горното ниво в най-приличния столичен затвор. Разполагаше с две стаи и преддверие, а тъмничарите дори похлопаха на вратата, преди да я отлостят, като предупреждение, че идват посетители. В преддверието седяха трима млади пажове, две момчета и едно момиче, които явно имаха грижата да прислужват на затворника. В този ред на мисли принцеса Седа забеляза колко бледи и изпити са младежите, а едното момче трепереше видимо.
Тя, разбира се, не беше истинска принцеса. Тази титла, която се използваше във Федерацията на водните кончета, й я бе дал един млад офицер, отчаяно галантен и политически наивен. Каква съдба го беше сполетяла след това Седа не знаеше, но компанията му беше запомнила като слънчев лъч, пробил за кратко облаците, които засенчваха постоянно живота й.
Приемната на затворника имаше големи прозорци с метални решетки, те обхващаха почти изцяло едната стена, както и част от тавана. Завеси нямаше. Слънцето се лееше безпрепятствено по пода чак до прага на спалнята. Тази стая беше тъмна, закрита от драперии и непроницаема за нейния поглед.
— Императорът е тук — обяви един от тъмничарите. — Покажи се!
За миг изглеждаше, че нищо няма да се случи, но после Седа чу шумолене откъм потъналата в сенки стая и една закачулена фигура в мърлява роба пристъпи предпазливо към границата на ярката светлина. Едната ръка, бледа като на смъртник и костелива като на скелет, беше вдигната срещу слънцето.
— Заповядваме ти да излезеш — нареди Алвдан и Седа реши, че брат й несъмнено се забавлява при вида на нещастника, който се пазеше от слънцето като от огън.
Тъмничарят посегна към бича на колана си, при което кльощавата фигура потръпна силно и тръгна бавно напред, извила глава да предпази очите си от светлината. Качулатата роба го криеше целия, виждаха се само деликатните ръце с остри нокти.
— Доведохме сестра си при теб, защото решихме, че може да проявите интерес един към друг — каза Алвдан с доволен тон. Качулката се обърна към нея и на Седа й се стори, че различава в сянката й воднисти очи, които се мъчат да я хванат на фокус.
— Представи се, твар — заповяда Алвдан. — Или хората от твоята раса нямат понятие от добри маниери?
Закачуленото същество изсъска уморено и продължи бавно напред. Спря на ръка разстояние от тях. Сини вени изпъкваха под прозирната кожа на ръцете му и нещо в този странен човек смрази Седа до мозъка на костите.
— Това е Седа, най-малката от рода на баща ни, така както ние сме най-големият — обяви Алвдан. — Назови се.
Гласът, който се разнесе, беше дрезгав и нисък.
— Уктебри Саркадът, ваше императорско величество, почитаема господарке. — Гласът беше мъжки и без сянка от акцент, сякаш човекът беше роден и отрасъл тук, в Капитас.
— Нима е признак на добри маниери да се криеш в сенките на качулка? — настоя Алвдан. — Сестра ми със сигурност заслужава нещо повече. Хайде, покажи се, твар.
Странникът, нарекъл себе си Уктебри, потръпна отново и едната му ръка помръдна безсилно към прозорците. Промълви нещо, което прозвуча като молба.
Бичът на тъмничаря изплющя и стресна Седа. Уктебри отскочи назад, макар че камшикът не го беше докоснал. И по-добре, помисли си Седа, защото ако го беше ударил по китката, ръката му можеше и да се откърши, толкова беше тънка.