Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Макар че тогава намирах тези вечери за изтощителни и неприятни, сега откривам в спомените си за тях нещо изключително прекрасно: помня онази тъмна, огромна стая със сводест таван, огъня, който пращеше в огнището и блесналите ни, но и някак призрачно бледи лица. Светлината на огъня уголемяваше сенките ни, хвърляше отблясъци от сребърните повърхности, пълзеше нагоре по стените, отразяваше се в ярко оранжево във витражите, сякаш навън гореше градът. Свистенето на пламъците звучеше като пърхане на ято птици, впримчени и борещи се във вихъра високо горе под тавана. Изобщо нямаше да се изненадам, ако дългата, махагонова маса, застлана тържествено с бяла покривка, отрупана с порцелан, свещи, плодове и цветя, просто изчезнеше във въздуха като вълшебните ковчежета от приказките.
Има една сцена, която неизменно се повтаряше през онези вечери — тя ме спохожда отново и отново, като натрапчиво и подмолно течение в съня ми. Джулиан, седнал начело на дългата маса, се изправя на крака и вдига чашата си с вино.
— Да живеем вечно.
Ние също се изправяме и събираме чашите си над масата, сякаш сме полк, който кръстосва саби: Хенри и Бъни, Чарлс и Франсис, Камила и аз.
— Да живеем вечно — отговаряме в един глас и като един пием до дъно.
Винаги, винаги, една и съща наздравица. Да живеем вечно.
Сега ми е странно, че прекарвах толкова много време с тях и въпреки това не знаех почти нищо за онова, което предстоеше да се случи в края на семестъра. Физически нямаше почти никакъв знак, че нещо изобщо има да се случва, бяха прекалено умни, за да се издадат, но дори и дребните несъответствия, които прозираха изпод броните им, аз посрещах със съзнателно нежелание да прозра. Всъщност съм искал да поддържам илюзията, че отношенията им с мен са напълно открити, че сме приятели, че нямаме тайни един от друг, въпреки фактите, говорещи, че има много неща, в които не ме бяха посветили, а щеше да измине известно време, преди да го направят. Опитвах се да го пренебрегна, но през цялото време го съзнавах. Знаех, например, че петимата правят неща, за които не ми казваха, че в тези случаи не ме канят и че ако поставех въпроса ребром, щяха да се обединят и да излъжат по доста небрежен, но убедителен начин. Всъщност бяха толкова убедителни, толкова безпогрешно оркестрирани във вариациите и контрапункта на изкуството на лъжата (немигващият непукизъм на близнаците ярко се открояваше на фона на палячовщината на Бъни, или на отегчената раздразнителност на Хенри, докато преразказваше обикновена поредица от събития), че противно на себе си им вярвах, често въпреки наличието на доказателства за обратното.
Разбира се, сега, подпомогнат от времето, виждам податките за онова, което се случваше. Трябва да призная, че тези улики бяха много малко: в начина, по който понякога много загадъчно изчезваха и часове по-късно бяха доста уклончиви, ако ги попитах какво са правили, и в скритите им шеги, разменени на старогръцки или латински, които — прекрасно съзнавах това — не бяха предназначени за моите уши. Съвсем естествено бе това да не ми се нрави, но зад тях сякаш не се криеше нищо стряскащо или необикновено, въпреки че много по-късно някои от тези случайни забележки и скрити шеги придобиха ужасяващо значение. В края на семестъра например, Бъни бе придобил влудяващия навик внезапно да подхваща строфи от детската песничка „Фермерът от долчинката“. Това само ме дразнеше и не можех да разбера яростната тревога, която обземаше останалите. Тогава не знаех, сега знам и мисля, че тази песничка ги е смразявала до мозъка на костите им.
Забелязвах това-онова разбира се. Предполагам, че след като прекарвах толкова време около тях, би било невъзможно да не забележа. Но в повечето от случаите ставаше дума за приумици, противоречия, които обаче бяха толкова незначителни, че по-скоро и вас биха убедили колко малко основания съм имал да предположа нещо нередно. Например и петимата сякаш бяха сполитани от необичайно много злополучия. Винаги бяха издрани от котки, порязали се при бръснене, спънали се в табуретки в тъмното — със сигурност разумни обяснения, но за хора, които водят уседнал начин на живот, имаха прекалено много охлузвания и ожулвания. Проявяваха странна загриженост за времето, която за мен бе още по-необичайна, защото нито един от тях не се занимаваше с нещо, зависещо толкова много от времето. При все това то се бе превърнало в идея-фикс, особено за Хенри. Той бе основно загрижен за внезапните падания на температурите: понякога в колата въртеше толкова настървено копчето на радиото, сякаш бе морски капитан, който иска да разбере данните от барометрите, прогнозите за по-дълъг период и да събере какви ли не други сведения. Съобщенията, че живачното стълбче на барометъра пада главоломно го караха да изпада във внезапна и необяснима меланхолия. Чудех се какво щеше да прави през зимата, но тази загриженост изчезна преди падането на първия сняг и никога не се появи отново.