Тайната история

Като се замисля, сега ми се струва, че докато бяхме там, пиехме почти непрекъснато — никога по много наведнъж, просто една постоянна поредица от питиета, която започваше с „блъди мери“ на закуска и продължаваше, докато станеше време да си лягаме. Тя бе и основният виновник за нашия постоянен ступор. Когато излизах навън, носех книга, за да чета, но заспивах още щом седнех в стола. Ако излезех с лодката, бързо се уморявах от гребането и просто се оставях на течението да ме носи през целия следобед. (Тази лодка! Понякога, дори и сега, когато имам проблеми със съня, се опитвам да си представя, че лежа в нея, главата ми е опряна на напречните дъски на кърмата, плясъкът на водата е някак кух, когато идва изпод дървото, а жълтите брезови листа се носят из въздуха и галят лицето ми.) От време на време опитвахме и нещо по-амбициозно. Веднъж Франсис откри берета и амуниции в нощното шкафче на леля си, та за кратко се отдадохме на порива си да стреляме в цел. (Хрътката бе станала много неспокойна от дългите години, през които е била изложена на пукота от пистолет и се наложи да я затворим в избата.) Стреляхме по буркани, подредени върху ракитена масичка за чай, която извлякохме на двора. Краят на заниманието настъпи много бързо, когато Хенри, който беше много късоглед, стреля и по погрешка уби една патица. Той беше потресен от случилото се и ние скрихме пистолета.

Другите харесваха крикета, за разлика от нас с Бъни. В крайна сметка нито един от двама ни не успя да схване напълно играта, винаги нанасяхме режещи и отсечени удари по топката, сякаш играехме голф. От време на време успявахме да се придумаме да отидем на пикник. В началото винаги бяхме прекалено ентусиазирани: менюто бе обилно, избраното място — затънтено и уединено, но всичко неизменно завършваше с една обща картина: на всички ни бе горещо, спеше ни се и бяхме леко пияни, да не говорим, че не ни се искаше да поемем по обратния път към вкъщи с всички донесени неща. Обикновено прекарвахме следобедите, излежавайки се в тревата, пиехме мартини от един термос и наблюдавахме мравките, които пълзяха в лъскава черна нишка към мръсния поднос от сладкиша. Мартинито свършваше, слънцето залязваше и сред мрак трябваше да поемем непосилния път към дома, за да се приберем за вечеря.

Ако Джулиан приемеше поканата ни за вечеря в провинцията, настъпваше истински празник. Франсис поръчваше какво ли не в бакалницата, ровеше се из готварските книги и в продължение на дни се тюхкаше какво да сготви, какво вино да сервира с него, кои съдове да използва и какво да бъде резервното ястие, ако суфлето спадне. Смокинги отиваха на химическо чистене, цветя пристигаха от цветарниците, а Бъни скриваше своя екземпляр от „Невястата на Фу Манчу“64 и започваше да разнася том на Омир.

Изобщо не знам защо настоявахме да правим всички тези приготовления за вечерите, защото неизменно се оказвахме изнервени и изтощени още преди пристигането на Джулиан. За всички, включително и за госта, те бяха ужасяващо изпитание. Сигурен съм в това, въпреки че той винаги се държеше весело, бе елегантен, забавен и неуморен във възхищението си от всички и всичко, при все че приемаше средно една на всеки три покани. Беше ми много трудно да прикрия притеснението си, облечен във взетия под наем смокинг и с моите далеч не обширни познания за етикета на масата. Другите бяха много по-обиграни в този тип лицемерие. Пет минути преди пристигането на Джулиан те се влачеха из дневната, завесите бяха дръпнати, вечерята къкреше в съдовете за притопляне в кухнята, дърпаха нервно яките си и изглеждаха като пребити от умора, но в мига, в който се разнесеше звукът от звънеца на входната врата, гърбовете им се изправяха, разговорът отново се съживяваше и сякаш дори гънките по дрехите им изчезваха.