Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Но кучето бе изтощено и прекалено нервно, и в една декемврийска сутрин в провинцията получи сърдечен удар, скачайки от верандата, за да се впусне в щастливо преследване на една катерица. Събитието не бе неочаквано, тъй като мъжът от хиподрума бе предупредил Чарлс, че животното може да не изкара и седмица. Въпреки това близнаците се разстроиха и ние прекарахме един тъжен следобед, погребвайки кучето в градината отзад, където лелите на Франсис бяха направили пищно гробище за котките си — мястото, където всяка спеше вечния си сън, бе белязано с надгробен камък.
Кучето харесваше и Бъни. В неделя то често идваше с нас двамата на дълги и изнурителни разходки сред природата, когато прескачахме огради и потоци, и прекосявахме мочури и пасбища. Бъни си падаше по разходките, но екскурзиите му бяха толкова изтощителни, че рядко се случваше някой друг освен мен и кучето да тръгне с него. Благодарение на тези разходки обаче опознах околностите на Хампдън, пътищата за извозване на дървените трупи и ловните пътеки, скритите водопади и потайните вирчета, които ставаха за плуване.
Може да е странно, но Марион, приятелката на Бъни, идваше с нас доста рядко. Отчасти защото той не искаше да я взема със себе си, но и защото ние почти не се интересувахме от нея, а тя от нас — още по-малко.
— Много обича да е с приятелките си — разправяше Бъни на мен и Чарлс. — Говорят си за дрехи, момчета и всякакви такива глупости.
Марион беше дребна, капризна блондинка от Кънектикът, с кръгло личице, хубавка по същия обикновен начин, по който бе хубав и Бъни. Стилът й на обличане бе едновременно момичешки и ужасяващо благоприличен — поли на флорални мотиви, пуловери с избродиран монограм, чанта и обувки в тон. От време на време, когато отивах на училище, я зървах отдалеч на игрището на „Ърли Чайлдхуд Сентър“. Центърът бе част от факултета по начална педагогика в Хампдън — там децата от града ходеха на ясли и детска градина. Там беше и тя, в някой от своите пуловери с монограми, надуваше свирката и се опитваше да ги накара да млъкнат и да се строят.
Никой не говореше за това, но разбрах, че първоначалните опити Марион да бъде включена в заниманията на групата са приключили катастрофално. Тя харесваше Чарлс, който по принцип бе вежлив с всички и имаше неизчерпаемата способност да си бъбри с всеки, от малките хлапета до жените, работещи в кафенетата. Отнасяше се към Хенри със страхопочитание, както се държаха с него и почти всички останали, но мразеше Камила. А между нея и Франсис се бе случило нещо толкова злополучно, че никой не искаше да го коментира. Рядко бях виждал такива взаимоотношения като връзката й с Бъни, освен у двойки, женени от двадесет години, че и повече. Тази връзка се колебаеше между затрогващото и вбесяващото. Когато общуваше с него, тя се държеше заповеднически и делово, отнасяше се с него почти по същия начин, по който се държеше с децата от детската градина. Той от своя страна редуваше сърдечността с ласкателство и нежността с язвителност. Повечето време търпеливо понасяше постоянното й гълчене, ала когато не го правеше, следваха кошмарни препирни. Понякога се появяваше на прага ми късно през нощта с вид на изтощен и разярен човек, косата му бе по-разчорлена от обикновено. В такива случаи мънкаше:
— Пусни ме, друже, трябва да ми помогнеш, Марион е яхнала метлата…
Само след минути стаята се огласяше от резки почуквания по вратата: чук-чук-чук. На прага заставаше Марион, здраво стиснала устни, като малка, разярена кукла.
— Бъни тук ли е? — казваше, повдигайки се на пръсти и протягайки врат над рамото ми, за да надзърне в стаята.
— Няма го.
— Сигурен ли си?
— Марион, той не е тук.
— Бъни! — провикваше се злокобно.
Никакъв отговор.
— Бънии!
И тогава, за мое най-голямо неудобство, Бъни овчедушно се появяваше на вратата.
— Здравей, скъпа.
— Къде беше?
Бъни започваше да хъмка и мънка.
— Трябва да поговорим.
— Зает съм сега, скъпа.
— Добре… — поглеждаше тя към изискания си малък часовник „Картие“. — Прибирам се вкъщи. Ще постоя будна около тридесет минути и после си лягам.