Ридание

      Извадих верижката изпод тениската си и тикнах ключа към лицето й.

      –  Той може да докосва желязо, бабо. Ти каза, че Те не могат да го правят. Е, той може. Нямаше проблем да докосне пръстена и ми даде и това. Предупреди ме за Тях. – Прибрах ядосано верижката на врата си. – Не мисля, че е от Тях.

      Баба отвори кутията си с емоции толкова, колкото да пусне едно леко намръщване да излезе навън.

      –  Сигурна ли си, че може да докосва желязо?

      В главата ми ръцете му докоснаха кожата ми близо до ключа и задържаха моите пръсти, макар да избягваха допира до пръстена.

      –  Сигурна съм.

      Тя пусна още едно, този път доста по-сериозно намръщване от кутията.

      –  Трябва да е някакъв вид нечистокръвен, мелез... нещо като... Виждала ли си го да ползва капки за очи?

      Сърцето ми започна да бие по-бързо при думата „нечистокръвен”, но спря, когато тя спомена капките. Не отговорих, но лицето ми й каза всичко, което искаше да знае.

      –  Използва ги, за да може да Ги вижда. – Изправи се и бутна стола си назад. – Трябва да потърся нещо, което да му подейства.

      Не можах да се въздържа.

      –  Наистина ли трябва?

      Баба ме погледна отново, погледът й беше суров.

      –  Диърдри, всичко, което ти е казал, е лъжа. Те нямат душа. Те нямат приятели и не знаят какво е любов. Те си играят. Като големи, жестоки деца, които постоянно искат нови, лъскави играчки. Ти си лъскава и нова. Той си играе с теб.

      Уплаших се, че ще заплача, но очите ми дори не се бяха насълзили. Може би трябваше да съм гневна, да се ядосам, но не изпитвах нищо. Бях толкова пълна с това нищо, че празнотата в мен бе добила плътност и се беше превърнала в нещо.

      –  Върви да полегнеш на дивана, почини си. Ще бъда в ателието си. Когато свърша, ще те закарам у вас.

      Не й отговорих, защото нищото няма глас. Направих каквото ми каза, отидох в дневната и легнах на дивана. В главата ми беше образът на Люк, който идва при мен, прегръща ме и намира в прегръдките си само едно нищо. Това, което беше останало от мен.

* * *

      Гледах повторенията на „Ченгета”, докато сенките се издължиха и стигнаха чак до ръба на бялата плетена кушетка. Осемстотното ченге разбиваше осемстотния престъпник на покрива на колата му, когато телефонът ми звънна. Погледнах номера и вдигнах.

      –  Здрасти.

      –  Привет, Ди! – Гласът на Джеймс прозвуча въодушевено от другата страна.

      Не можах да докарам същия ентусиазъм.

      –  Извинявай, че не ти звъннах днес. Аз съм...

      –  При баба си. Майка ти ми каза. Звучеше по-ядосано от раздразнен от туристи бизон. Да дойда ли да те взема и да излезем малко?

      Обмислих бързо предложението. Не знаех какво точно искам, но да бъда сама в този момент не беше сред желанията ми.

      –  Страхотна идея.