Ридание

      Инстинктивно вдигнах ръка нагоре, за да се предпазя от зъбите, които се забиха в мен. Те потънаха в меката част на ръката ми над китката, без да срещнат никаква съпротива. Изпищях, но нямаше кой да ме чуе. Сякаш тази горичка беше на километри разстояние от църквата и сватбеното тържество.

      Ръката ми гореше от захапката на котката. Забих пръстите на другата си ръка в очите й и тя ме пусна, ръмжейки. Проблясък. Светкавица. Беше зад мен, с лапи и нокти, забити в земята. Проблясък. Отстрани, дебнеше ме, като че ли бях мишка. Проблясък. Впи отново зъби в ръката ми.

      Болката беше толкова силна, сякаш ме изгаряше истински огън. Вкопчих се, удрях, дращех котката, но нямах никакъв шанс срещу железните й мускули. Тя си играеше с мен и сигурно щеше да ме убие. Защото бях измила пръстена на баба в канала. Щях да умра, защото бях шибана идиотка.

      Внезапно котката изсъска, завъртя се и ме повлече със себе си, защото все още зъбите й бяха впити в плътта ми. Като в полусън видях друг – човек... Той ме стисна за рамото, а с другата си ръка сграбчи главата на котката.

      –  Недей – прошепнах аз. – Не е обикновена котка... внимавай...

      –  Аз внимавам – сопна се Люк.

      О, Господи! Какво правеше той тук?!

      Котката дърпаше ръката ми на една страна, той – на друга, а аз вече губех съзнание и ми се струваше, че виждам звезди посред бял ден. С друго стържещо съскане котката ме пусна и скочи срещу Люк – изправена на задните си крака, изглеждаше два пъти по-голяма и по-висока от него. Щеше да стане нещо ужасно...

      Но докато успея някак да стъпя на краката си, Люк беше сграбчил животното и го вдигна във въздуха. Котката протегна масивната си лапа към лицето му, но той извади отнякъде кинжал и го заби в долната част на челюстта й. Просто така.

      Изражението му беше същото, както когато разговаряше с Елинор – спокойно, безизразно, а движенията му бяха абсолютно естествени, тренирани и ефикасни.

      Котката падна на земята; мъртва изглеждаше дори още по-голяма. Взирах се в нея, в отпуснатата й шия, в кинжала, забит в челюстта й. Наблюдавах как Люк измъква ножа, избърсва го внимателно в тревата и го прибира под крачола на панталона си. Стоях вцепенена на едно място, не можех да залича от съзнанието си спомена за лицето му в мига, в който уби призрачния звяр.

      Люк ме погледна въпросително. С такъв поглед човек гледа улично куче – протяга ръка в очакване дали ще му разреши да се приближи до него. Внезапно си спомних въпроса, който ми беше задал преди – „Плаша ли те?”.

      Преглътнах тежко и с изненада открих, че гласът ми се е върнал.

      –  Изпуснах пръстена на баба в канала на мивката.