Ридание

      –  Съжалявам – намеси се Джеймс. – Приятелката ми беше нападната по-рано днес от нервната булонка на майка ми и още е в шок. Ще й донесете ли чаша студен чай с много захар? Метнете направо и една пържола в чинията.

      Сервитьорът си тръгна. Аз зяпнах масата пред себе си.

      –  Какво ти става? Сякаш изобщо не си тук. – Джеймс се пресегна през масата и ме боцна леко с пръст по бузата. – Заради котката убиец или готик гаджето?

      Въздъхнах тежко.

      –  Не знам, просто не искам да се преструвам, че всичко е нормално, когато не е такова.

      Джеймс се усмихна.

      –  Ди, ти никога не си била нормална.

      Отговорът му беше прекалено лесен, сякаш го четеше от някакви късметчета или слогани.

      –  Никога обаче не съм била ненормална по този начин. Сега съм абсолютно смахната откачалка, някакъв изрод, и привличам само други такива смахнати типове.

      –  Ди, фактът, че можеш да местиш детелини и че си преследвана от зли феи, не променя това коя си всъщност. То е като да се научиш да свириш на някакъв инструмент. Просто нещо, което правиш. А злите феи – те са като... някакъв вид смахнати, досадни фенове, бесни групита. Под повърхността ти си все още ти, независимо колко големи са лъжиците, които ще се научиш да огъваш, или колко ще крещят около колата ти групитата. Единственото нещо, което може да те промени, си ти самата.

      Взрях се в него, като внимавах да не го гледам директно в очите.

      –  Кога стана толкова умен?

      Той потупа челото си.

      –  Мозъчна трансплантация. Сложиха ми мозък на кит. Сега си вземам всички изпити със затворени очи, но имам друг проблем – не мога да преодолея желанието си да ям планктон. – Сви рамене. – И ми е жал за кита, който ми зае мозъка си. Вероятно се мотае около бреговете на Флорида, оглежда мацки по бански и се чуди откъде му е дошло.

      Засмях се. Беше невъзможно да говориш за нещо сериозно с Джеймс, но човек не можеше и да остане тъжен и притеснен особено дълго в компанията му. Мисля, че го приемам за даденост. Че той винаги ще е до мен.

      –  Защо ми вярваш? Всичките тези истории с гигантски котки и феи...

      –  А защо да не ти вярвам?

      –  Защото е налудничаво.

      Погледът му помръкна и за момент ми се стори, че в очите му видях нещо повече от добрия стар, сигурен Джеймс.

      –  А може би и аз съм малко луд...

* * *

      Когато Джеймс ме докара вкъщи, вече се беше стъмнило. Баба още не беше дошла или ако бе идвала, мама не го спомена. Запитах се колко ли време й е нужно да приготви зелената пихтиеста гадост. И откъде ли се е научила.

      Избегнах хватката на мама, преди тя да се приближи прекалено близо до мен, и изтичах в стаята си, за да си сложа блуза с дълги ръкави. Когато слязох отново в сумрачната кухня, тя седеше на един от високите столове до кухненския плот. Побутна към мен чаша с горещо какао. Бял флаг за примирие. Приех го без колебание. Първо, вече бях забравила как ме заряза пред църквата и второ, домашно приготвеното й какао заличава безотказно повечето й грехове.