Ридание

Десет

      В „Лепкавото прасе”, единственият истински ресторант в града ни, беше винаги шумно. Все още бе прекалено горещо, за да ядем навън, така че се присъединихме към опашката от гръмогласни и гладни хора, чакащи за маса вътре. Докато вдъхвах аромата на барбекю и висях зад табелата „Моля, изчакайте да бъдете настанени” с нарисуваното усмихващо се прасе, изпитах усещане за deja vu, за изгубване във времето или нещо подобно. Нещо, свързано с многобройните пъти, които бях идвала на това място през всички тези години, което ме накара да забравя на колко години съм самата аз в момента и какво бях правила, преди да дойда тук. Джеймс ме хвана за лакътя и ме върна в действителността.

      –  Излез от тунела! – каза той с тих глас. – Диърдри, върни се в земята на живите, върни се при нас, още е рано да следваш светлината... А, приятели, ето я и нея!

      Погледнах го смразяващо.

      –  Стига, просто се бях замислила.

      –  За други светове, предполагам, ако може да се съди по лицето ти. – Усмихна се чаровно на момичето, което настаняваше клиентите. – Deuce, моля. И без тая димяща гадост.

      Момичето беше прекалено зашеметено, за да разбере, така че преведох:

      –  Две места за непушачи, ако обичате.

      Девойката кимна безмълвно и ни поведе към масата. Седнахме един срещу друг. След като тя си тръгна, аз се приведох леко към Джеймс.

      –  Сладка е.

      Той взе менюто (като че ли не го знаеше наизуст) и промърмори:

      –  Не проявявам интерес. – Гледаше гърба на менюто; прасето от предната му страна ми се усмихваше в карираната си престилка. – Това е щастливият ти ден. Оказва се, че тази вечер специалитетът на готвача е именно зашеметяваща суперпушка за магически създания.

      Дръпнах менюто, с което се опитваше да прикрие лицето си, и му казах:

      –  Тя беше зашеметена.

      Джеймс го вдигна отново и се зачете в списъка на ястията.

      –  Не проявявам интерес, казах.

      –  Защо не? – Знам, че го притисках прекалено, но изпитвах вина. Бях си паднала доста сериозно по Люк и можех поне да накарам Джеймс да пофлиртува с някого. Така нямаше да се чувствам толкова гузна, че съм предала най-добрия си приятел.

      Той смъкна менюто и ме погледна с присвити очи.

      –  За твоя информация, интересувам се от друга. – Извърна поглед встрани. – Но няма да ти кажа коя е.

      Заля ме вълна от облекчение. Благодаря ти, Господи! Дано да е много красива и много интересна, и напълно обикновено човешко същество.

      –  Знаеш, че можеш да говориш за такива неща с мен. – Добре де, вината пак се завърна, защото аз всъщност не му казвах моите такива неща – Познавам ли я?

      Джеймс сви рамене.

      –  Може би. – Настроението леко му се подобри. – Тази година е в групата ми по научните дисциплини. – На лицето му се появи нещо като усмивка, но очите му останаха сериозни. Погледнах го изпитателно и той явно изпита желание да потвърди историята си, защото добави: – Казва се Тара.